Царят на Итака

Първа книга

1.

Планината Парнас

В подножието на Парнас бе студена утрин. Слънцето се вдигаше бавно и лъчите му обагряха черното празно небе с лека червенина. Над стръмните склонове се бе спуснала мъгла, но вятърът вече я разнасяше. Еперитос стана, раздвижи измръзналите си крайници и подуши студения въздух. Долови миризма на пушек. "Поклонници - помисли си, - топлят се около огньовете, преди да поемат на път към оракула".

Реши да не пали огън и след скромна закуска със студена овесена каша събра вещите си и тръгна срещу течението на един поток. Бреговете на дерето бяха стръмни и каменисти и често се налагаше да криволичи, но клоните на маслините над тях го скриваха от неприятелски очи. В дясната си ръка младежът носеше две ясенови копия с гладки закалени на огън дръжки, а под лявата му мишница висеше меч в ножница: острието бе наточено до блясък. На рамото си носеше щит от волска кожа, дар от дядо му, а за допълнителна защита бе сложил кожена броня, набедреници и бронзов шлем, под който се подаваше черната му коса. Освен въоръжението притежанията му се изчерпваха с дебело наметало от кафява вълна, торба с овес и корав хляб, мех с вода и кесия с медни монети.

Докато вървеше, слушаше тихия ромон на водата и приятното шумолене на листата. Птиците весело поздравяваха зимното слънце, което креташе над зелените върхове, и за първи път, откакто Еперитос бе напуснал дома си, душата му се стопли. През предните дни не бе преставал да мисли за фаталните събития, които го бяха принудили да напусне родината си, но сега, когато от заветната цел го делеше по-малко от ден път, духът му се ободри.

Изведнъж откъм отсрещния бряг се чуха викове, последвани от ожесточени удари на оръжия, и пътникът рязко спря. Глъчката продължи известно време, а после спря също толкова ненадейно, колкото бе започнала, и се възцари тишина.

Подготвян години за този миг, младият воин стисна здраво копията в потната си ръка и се ослуша. През целия си живот бе копнял да види истинска битка, но сега, когато металният звън долетя до ушите му от дъбравата, устата му пресъхна и сърцето му затупка силно.

Той бързо прецапа потока, залегна и затаи дъх. Усещаше как сърцето му бие лудо, опряно в твърдата земя. После младият воин предпазливо запълзя нагоре и погледна над ръба на брега.

Видя малка падина сред камъните. В средата є имаше лагер, явно току-що нападнат - огънят димеше, дървени купи бяха разпилени по земята, имаше захвърлени и стъпкани наметала. От двете страни на лагера стояха две групи воини и всяка чакаше реакцията на отсрещната.

Десетината нападнати не бяха напълно облечени и личеше, че са грабнали оръжията си набързо, но въпреки това изглеждаха напълно готови да се отбраняват. В центъра на строя им стоеше нисък набит воин с гръд, широка като щит, и мускулести ръце, които изглеждаха така, сякаш можеха да прекършат врата и на бик - явно водачът. Небрежно бършеше кръвта от меча си и гледаше нападателите с презрителен, но спокоен поглед.

Те бяха два пъти повече и въоръжението им говореше, че не са разбойници. Можеше да са единствено дезертьори от обсадата на Тива, която бушуваше само на няколко часа ход оттук. Изглеждаха недисциплинирани и изморени, сякаш не бяха спали от дни, а мнозина носеха мръсни превръзки.

Техният водач - стърчеше с една глава над мъжете си - крачеше пред строя и сипеше закани срещу враговете:

- Бащите ви да изгният в забрава в Хадес, а майките ви да станат курви, за да хранят гладните си стомаси. Децата ви да сучат от гърдите на робини, докато жените ви мърсуват със свинари. А вие... - Плесна подигравателно с ръце и се изсмя. - Ще събирам оръжията от труповете ви още преди закуска.

Тирадата на великана бе посрещната равнодушно от набития благородник и отклик не последва, но Еперитос не можеше да слуша повече. Омразата, която хранеше към отстъпниците и към всички, които погазваха честта си, се разбунтува в него и той скочи на крака, пусна едното си копие на земята, целуна острието на другото и го запрати с все сила към водача на дезертьорите. То го прониза в гърба и гигантът се строполи върху почти загасналия огън. От устата, която допреди миг изричаше ругатни, бликна кръв и обагри черните главни.

Това обаче не бе достатъчно за Еперитос. Той грабна второто копие и се спусна с вик към слисаните мъже. Към него литнаха копия. Едно мина над главата му, друго се отплесна от твърдата кожа на щита му, но третото проби набедреника му и стигна почти до кокала.

Болката скова крака му и Еперитос едва се задържа прав, но продължи да тича. След миг стигна до първия воин, който тъкмо се опитваше да вдигне щита си, но младият воин се оказа по-бърз и заби бронзовото острие на копието право в корема му. Мъжът изрева и падна на земята.

Двама от другарите му се хвърлиха с мечове срещу Еперитос. Докато отбиваше удрите им с щита си, той посегна да извади меча си, макар да знаеше, че няма никакъв шанс и че ей сега ще умре.

В този момент мъжете, на които се бе притекъл на помощ, хвърлиха копията си към вражеската група - няколко от дезертьорите паднаха, - извадиха мечовете си и с викове се втурнаха в атака. Нападателите на Еперитос извърнаха глави към застигащата ги заплаха и младият воин се възползва от момента, извади меча си, замахна и посече единия над коляното. От раната шурна кръв и мъжът падна на тревата.

В същия момент другарят му замахна с меча си, но Еперитос се дръпна. Втори замах не последва и двамата застанаха очи в очи, наполовина скрити зад щитовете си. Оцелелият бе много по-възрастен от Еперитос, с прошарена брада, по лицето му личаха белези от стари рани. В изплашения му животински поглед се четеше, че е на ръба на силите си и моли за милост, но младият воин знаеше, че ако дори за миг се отпусне, онзи няма да се поколебае да изпрати духа му в отвъдното, затова стисна по-здраво дръжката на меча и се подготви за схватката.

Някой до тях изкрещя в агония, възрастният воин погледна нервно през рамо и Еперитос веднага се възползва от това: избута щита му встрани, замахна с меча и го посече през скулата. Вторият му удар беше през врата и главата на възрастния воин се търколи на земята.

Нов водач бе събрал дезертьорите от едната страна на долчинката и те се бореха да удържат атаката на дисциплинираните нападатели. Един от дезертьорите се свлече, повален от ръката на възрастен воин, който изпъкваше сред останалите: побелялата му коса и брада бяха дълги като на жрец, въоръжението му - старовремско, но отдалече личеше, че е опитен и е преживял много битки. Противниците вече бяха толкова близо, че не използваха мечовете и копията си, а бутаха щитовете си един в друг, като разчитаха единствено на грубата сила, за да разкъсат вражеската стена.

Внезапно над тях се разнесоха викове и на ръба на долчинката се появиха още воини, носеха шлемове с пера. За миг Еперитос се зарадва, но когато дезертьорите се отдръпнаха и се затичаха към новодошлите, си даде сметка, че битката тепърва започва. Младият воин издърпа копието от безжизнения труп на втория си нападател и изтича до мястото, където набитият водач крещеше заповеди на хората си.

Възрастният воин, който Еперитос бе забелязал по-рано, го потупа по рамото и без да сваля поглед от нападателите, му каза:

- Браво, младежо! Отдавна не бях виждал такъв кураж. А и късмет не ти липсва.

В този момент мъжете се затичаха надолу по склона с вдигнати копия. И изведнъж ниският благородник излезе напред и вдигна ръка.

- Свалете оръжията! - изрева той с глас, който ги накара да спрат. - Твърде много от нас загинаха днес. И за какво? Заради парите, които носим ли? Не бъдете глупави и се върнете по домовете си живи и с достойнство.

В отговор един от воините с пера на шлемовете направи крачка напред и се изплю на земята, усмихна се подигравателно и заговори:

- Тива беше нашият дом, но сега тъне в руини. Ако не искате да ви избием до крак, дайте ни всичко, което носите, и ще ви пуснем да си вървите по пътя.

- По тези хълмове има далеч по-лесна плячка, друже - отвърна спокойно и уверено другият водач. - Защо да проливате още от кръвта си, когато наоколо се разхождат толкова беззащитни богати пътници?

Сред редиците на копиеносците се чуха одобрителни възгласи, но водачът им вдигна ръка, за да замълчат, и каза:

- Омръзна ни да плячкосваме поклонници, а и няма да оставим безнаказана смъртта на другарите си.

Ниският благородник въздъхна и изведнъж се затича нагоре с неочаквана бързина и запрати копието си към вражеските редици. Воините му го последваха.

Щитът на Еперитос удари вражеската редица, тя поддаде и човекът срещу младия воин политна назад и се препъна в един камък. Но преди младежът да успее да забие копие в проснатото тяло, друг, по-едър воин проби с меча си щита му. Острието спря на косъм от корема на Еперитос и започна да дълбае още по-навътре.

Младежът дръпна щита встрани и мечът се изплъзна от ръцете на нападателя. Пробил гарда му, Еперитос без колебание заби оръжието си в гърлото му и го уби на място.

Веднага обаче бе нападнат от друг противник, който замахна с копието си към ребрата му. Но точно преди смъртоносното острие да се забие в тялото му, изневиделица се появи възрастният воин, блъсна оръжието встрани и с бързо, почти инстинктивно движение посече ръката, която го държеше, и заби окървавения си меч в корема на мъжа.

Двамата се обърнаха, готови да посрещнат следващата атака рамо до рамо, но дезертьорите вече бягаха.

2.

Кастор

Еперитос гледаше резултата от първата си битка. Камънакът бе изпръскан с кръв и осеян с телата на убити. Победителите прерязваха гърлата на ранените врагове. Младият воин знаеше, че би трябвало да се гордее, че е убил петима мъже, но крайниците му бяха някак тежки, устата му - пресъхнала, а кракът му болезнено трепереше от удара. Искаше единствено да свали бронята и да отмие кръвта и мръсотията в близкия поток, но сега това трябваше да почака, защото в този момент набитият водач на мъжете, на които се бе притекъл на помощ, вървеше към него и ходом прибираше меча в ножницата си. Придружаваше го възрастният воин, който бе спасил живота му.

- Името ми е Кастор и съм син на Хилакс - каза водачът на групата и му подаде ръка за поздрав, както повеляваше обичаят.

В неспокойните му зелени очи заигра лъжливо пламъче, но той продължи:

- Това е Халитерсей, началникът на стражата ми. Ние сме поклонници от Крит. Идваме да потърсим съвет от оракула.

Еперитос стисна протегнатата ръка и каза:

- Аз съм Еперитос, идвам от град Алиба, на север. Дядо ми беше началник на царската стража до смъртта си преди пет лета.

Кастор отпусна силния захват около ръката на младия воин и свали лъскавия си бронзов шлем. Рошава кестенява коса падна в очите му и той тръсна глава. Не беше красив, но имаше омайна усмивка, която широко разцъфтя на загорялото му от слънцето лице.

- Чий син си? - попита той.

Еперитос усети как бузите му пламват и отговори:

- Нямам баща.

Кастор го погледна изпод вежди, но не разпитва повече, а продължи:

- Дължим ти благодарност, Еперитосе. Изходът нямаше да е добър, ако не ни се беше притекъл на помощ.

- И сами щяхте да спечелите - скромно отвърна Еперитос. - Бяха само шайка дезертьори, ако съдя по вида им.

- Говориш в свой ущърб - намеси се Халитерсей. - А и надценяваш уменията ни. Ние сме обикновени поклонници.

- Щом казвате. Не са много обаче поклонниците, които се придвижват въоръжени до зъби и се сражават като обучена военна единица.

- Настанаха размирни времена - отвърна Кастор, премигваше срещу лъчите на утринното слънце. - И ти ли идваш при Питията? Ако ли не, защо си толкова далеч от дома си?

Еперитос отново усети как бузите му пламват от срама, който го бе накарал да напусне Алиба.

- Тази година реколтата ни бе лоша и запасите ни няма да стигнат, за да преживеем зимата - продължи Кастор, усетил притеснението на младия воин. - Каним се да изпратим флотилия със зехтин и грънци в чужди земи, за да ги разменим за храна, но първо искаме да се допитаме до боговете. Ако моретата са спокойни и няма пирати, ще отплаваме, ако ли не - хората ни ще гладуват.

В този момент зад тях се чу жалостен вик. Тримата се обърнаха и видяха, че един от мъжете е коленичил до торса на млад воин и протяга треперещи ръце към тялото, за да го прегърне. Но гледката на липсващата глава го отблъскваше и живият се свлече безпомощно върху кървавата гръд на приятеля си и зарида.

Другарите му бързо се заеха да изкопаят гроб с мечовете на падналите противници. Щом свършиха, положиха в него тялото, хвърлиха мечовете на победените в краката му, сложиха оръжията и щита на мъртвия върху трупа и внимателно наредиха отгоре купчина камъни. Накрая извикаха три пъти в чест на загиналия; виковете се разнесоха надалеч в студената утрин.

После Еперитос, който бе стоял мълчаливо отстрани, им помогна да заровят шестнайсетте мъртви дезертьора. За тях изкопаха само плитка яма и отгоре нахвърляха камъни. Не ги погребаха с уважение, но пък така душите им щяха да отидат в Хадес и да не преследват живите.

Докато свършат с погребенията, стана пладне. Кастор нареди да запалят огън и да донесат вода и покани Еперитос да се присъедини към тях. И така, докато воините седяха край огъня, Еперитос мълчаливо разгледа единайсетимата си нови спътници.

Срещу него седеше красив воин с къса брада и атлетична фигура. Ясно личеше, че има влияние сред другите и е подчинен единствено на Кастор и Халитерсей. Усетил, че го наблюдават, той погледна хладно непознатия. Младият воин бързо премести погледа си върху съседа му - почернял от слънцето мъж с гъсти черни къдрици и дълга брада. Гърдите и раменете му бяха толкова космати, че напомняха на вълнена дреха. До този момент той също като другаря си бе наблюдавал Еперитос с недоверие, но в момента, в който погледите им се срещнаха, се усмихна престорено и се изправи.

- Дължим ти благодарност, друже - каза косматият. - Навярно ще ни кажеш какво те води на връх Парнас?

Младежът наведе глава. Той бе изгнаник. Прогониха го от Алиба, защото се бе противопоставил на узурпатора на трона. Сега единствената му надежда беше да стане добър воин като дядо си и бе дошъл тук, за да получи напътствия от оракула. Но нещо му подсказваше, че е по-добре да запази миналото си в тайна.

- Тук съм, за да разбера волята на Зевс. А после, не знам - отвърна Еперитос.

Кастор го погледна изпод вежди и отсече:

- Не е толкова просто да узнаеш волята на боговете.

- Какво имаш предвид?

- Зевс рядко е милостив, но ако ти разкрие съдбата ти, трябва да я следваш безусловно. Ако го направиш, ще получиш почести и слава и певците дълго ще пеят за теб. Но ако се провалиш - Кастор хвърли късче хляб в пламъците, - името ти ще бъде зачеркнато от лицето на земята и дори в Хадес няма да го помнят.

Сърцето на Еперитос затуптя от вълнение. Всичко, за което мечтаеше един воин, бе името му да бъде възпято и повтаряно дълго след смъртта му. Думите на Кастор озариха като светъл лъч печалния житейски път на младия воин и вместо да се изплаши от предупреждението, той реши веднага да тръгне към оракула.

- Касторе, думите ти са божи дар за ушите ми. Простете ми бързината, но искам веднага да поема към жрицата. На добър час и нека боговете бъдат с вас.

Еперитос вдигна щита, подарък от дядо му, и го преметна през рамо, но преди да успее да вдигне и копията си, Кастор препречи пътя му.

- Не бързай толкова, друже. Всички сме тръгнали натам. Предлагам да вървим заедно. Твоята защита ще ни е нужна.

Еперитос се засмя:

- Аз също ще имам нужда от храната ви, но уви, не мога да чакам повече. До върха има още около три часа ход, а следобедът няма да трае вечно.

- Остави го да си върви по пътя - намеси се хубавият войник и излезе напред в кръга. - Не сме молили за помощта ти, страннико. И сами щяхме да спечелим. Ако смяташ, че ти дължим нещо, задето уби наколцина дезертьори в гръб, с радост ще ти покажа грешката ти. Лешояди не са ни нужни.

Еперитос разтревожено хвана дръжката на меча си и погледна останалите. Всички бяха вперили погледи в него и очакваха реакцията му. Извадеше ли оръжието, с него бе свършено и всичките му мечти щяха да се стопят в един миг. Но войнишката му гордост не му позволяваше да преглътне обидата.

В този момент се намеси Кастор:

- Съгласен съм с теб, Менторе, не ни трябват лешояди - каза водачът и го дръпна настрани. - Нито паразити, нито навлеци. Но имаме нужда от боеспособни мъже. - Кастор понижи глас, но думите му стигнаха до ушите на Еперитос: - Домът ни е в беда. Той може да ни е от полза. А и духът му ме впечатли.

Ментор измърмори нещо и Кастор кимна, после се обърна към останалите и заяви, че въпросът е уреден и че ако Еперитос желае, може да пътува с тях до оракула. Младият воин свали ръка от меча си и въздъхна с облекчение.

- След като говорим с Питията, можеш да дойдеш с нас до пристанището, където корабът ни е пуснал котва. Там гъмжи от народ и ако търсиш приключения, точно там е мястото. Какво ще кажеш?

Еперитос кимна.

- Кой би отказал приятелство на чужда земя?

Кастор бръкна под наметалото си, извади една кама и му я подаде.

- Приеми тази кама като символ на дружбата ни и нека се закълнем. Пред Зевс се заклевам да те почитам и браня, да не вдигам оръжие срещу теб и винаги да ти помагам в нужда. Това обещание давам за седем поколения напред, от мое име и от името на децата ми, както повеляват обичаите.

Еперитос взе ножа с изпотена от вълнение ръка и го огледа. Оръжието бе украсено със злато, на дръжката беше изгравирана ловна сцена. Възхитен от великолепния дар, младият воин отправи признателен поглед към Кастор.

Ритуалите на гостоприемството бяха добре познати на внука на царския страж. Размяната на оръжия не беше обикновен жест на любезност, а обещание за нерушимо приятелство, дружба за цял живот.

Като помисли за момент, Еперитос свали ножницата от рамото си, пъхна меча в колана си и подаде кожената ножница на Кастор.

- Приеми най-ценното, което имам - започна той с тържествен тон. - Тази ножница е била подарена на дядо ми от бащата на нашия цар, след като е спасил живота му в битка. Принадлежала е на велик мъж и аз на драго сърце я давам на теб, воине, в чиито жили тече благородническа кръв. Тя е символът на моето приятелство. Заклевам се да те почитам винаги, когато съдбата ни срещне. Никога няма да вдигна оръжие срещу теб и ще те браня от враговете ти. Нека Зевс ми е свидетел, че давам тази клетва за седем поколения напред, от мое име и от името на децата ми към теб и твоите деца.

Кастор взе ножницата и кимна.