Това е чиклит

Две мацки литераторки

Марли първа забеляза Джо, докато вървяха една срещу друга по Седмо авеню. Отначало не можа да познае старата си състудентка, но оскъдното й облекло привлече погледа й. Запита се защо зрели жени чувстват нужда да се обличат предизвикателно само и само да привлекат внимание. Джо бе издокарана в безупречен, черен като въглен вълнен костюм с някакъв зачатък на пола, който навяваше мисли за "Момичетата от заседателната зала" на "Плейбой". Разбира се, женските крака могат да подтикнат към подобен ексхибиционизъм, но отявлената демонстрация на сексуалност притесни Марли. А какви обувки! Как успява да запази равновесие на подобни нестабилни клинове или да се ориентира накъде вървят всички онези каишки? Кой ли има време за такива щуротии, запита се основателно Марли, забравила, че е стиснала под мишница плик с ръкопис от шестстотин страници. Джо още преценяваше Марли, преди всяка от двете да познае другата от отминалите им дни в университета в Ню Йорк. Зачуди се как една жена може да постигне такъв шик без никакво усилие. Марли бе обула черни панталони и закопчано до горе сако, напомнящо за премяната на Мао Дзе Дун. Негримираното й лице зад правоъгълни очила с черни рамки бе обрамчено от току-що измита червеникаворуса грива. Като че ли от душа я деляха само петнайсет минути и все пак изглеждаше зашеметяващо. Притежаваше стил и самоувереност. Джо се обезкуражи. Бе загубила толкова време и беше положила колосални усилия за външния си вид, без да говорим за острите като кинжали токчета и повдигащия сутиен, а тя го бе постигнала, без дори да си мръдне пръста.

Джо не бе от онези, дето ще завидят за хубостта на друга жена до онази вечер, когато към нея се приближи мадам Мао. Осъзна, че чувството, което изпитва, не е точно завист. Беше отявлена антипатия към жената, самопровъзгласила се за най-умната мацка в колежа.

Изминаха шест години, откакто Марли и Джо се бяха срещнали на семинар, който се провеждаше три пъти седмично и включваше десет студенти по творческо писане, за да разменят забележки за работата си. Нека кажем, че Марли и Джо рядко хвалеха взаимно творбите си. През първите шест седмици Марли и дума не обели за кратките разкази на Джо. Истината е, че негодуваше против "разтягане на локуми", както приятелките й насаме го наричаха. Само си губя времето, каза си тя. Отнемаше от енергията за собствената й работа и нямаше да я научи на абсолютно нищо за писателския занаят. Много пъти изобщо и не четеше историите на Джо. Веднъж преподавателката я попита какво е мнението й за новата работа на колежката й.

- Много сте тиха днес - отбеляза тя. - Ще направите ли някакъв коментар?

Марли отрицателно поклати глава.

- Убедена съм, че имате някакви забележки към творбата й.

Марли едва се удържа да не завърти очи. Творба. Ако някой си играеше на шикалки с клавиатурата, това бе Джо. Марли продължи да клати глава. Когато преподавателката най-сетне я принуди да изкаже преценката си, Марли окачестви писането на Джо като "абсурдно".

Джо също не се впечатляваше от Марли. Намираше разказите й за самомнителни, псевдолитературни лигавщини, безкрайни бръщолевения без никаква стойност. Не го изрече така безцеремонно. По-скоро отбеляза:

- Дванайсет страници описание на чифт пердета ми се вижда множко. - Всъщност й се искаше да изкрещи: Кой го е грижа за някакви си завеси?!

Марли упрекна Джо, че не разбира значението на пердето като метафора на тънкия воал, разделящ вътрешния живот от външния свят.

- Я стига - възпротиви се Джо още по-предизвикателно. - Нали трябва да разкажем на читателя някаква история? Къде е конфликтът? Къде е кулминацията на сюжета?

- Ти просто не разбираш - отвърна Марли и сви рамене. Не я интересуваше никой от курса, камо ли Джо и драсканиците й.

Сега Марли копнееше за младежката си самоувереност. Ръкописът й за трогателното детство на една жена с тираничен, алкохолизиран баща бе отхвърлен от четири издателства. Всеки от редакторите отдели време, за да увери Марли, че пише прекрасно и би искал да види "следващия й опит". И четиримата отбелязаха, че младата жена притежава сръчността да рисува увлекателни, но болезнени образи. Писането й било плавно и мелодично. Ръкописът й им напомнял на бестселъра "Белият олеандър" от Джанет Фич. Но нещо липсвало. Нещо държало читателя на една ръка разстояние. Ако Марли преработела целия ръкопис така, че да позволи на читателя наистина да установи по-близка връзка с главната героиня, двама от редакторите били склонни да го прегледат наново. Но никой определено не я помоли да го стори. Всички те отхвърлиха мемоара от шестстотин страници, окуражавайки я, че са сигурни, че той "ще намери някъде своя дом". Марли се почувства като грозен помияр, опитващ се да мине за златен ритривър в кучешки приют.

Джо стрелна очи да види няма ли начин да пресече от другата страна на улицата, но неспирният поток от запалени фарове на коли, задръстили Седмо авеню, я принуди да остане на същия тротоар. Нямаше как да избегне Марли Джеймисън. След секунди погледите им щяха да се срещнат и не им оставаше друго, освен да се преструват, че са очаровани да се видят и да се правят, че се вълнуват какво се случва в живота на другата. Нищо чудно за миг и да си повярват. В пристъп на оптимизъм Джо може да предложи да обядват заедно, после на часа да съжали, когато Марли й поднесе непохватното си извинение. Джо си обеща, че ще се държи хладнокръвно и няма да остави състудентката си да види колко се е променила през годините. Животът бе добър към Джо. Нямаше причина да чувства друго освен увереност.

- Марли! - ококори се Джо. - Ти ли си? - Незабавно се смъмри, че подвиква, сякаш е главна мажоретка, каквато действително беше в гимназията. Марли свъси вежди, все едно се мъчи да се сети откъде познава това чучело с гарвановочерна коса. Не беше ли администраторка в едно от списанията, за които пише?

Джо безгласно изпищя: “Действително ли се кани да се преструва, че не ме познава?” И реши да извади бойната томахавка.

- Казват, че първа ни напуска паметта - ласкаво заговори тя. - Аз съм Джо Евънс от университета в Ню Йорк. Посещавахме заедно лекции по творческо писане, помниш ли?

- О, точно така, разбира се - отвърна Марли. - Ти как си? - Марли бе научила от бюлетина на университета за пожъналия лаври дебютен роман на съкурсничката си. Омразно й беше да го признае, но бе чула за него и от групата си по писане, от кокошето кудкудякане на седем невероятно високомерни жени, които обаче оценяваха литературната значимост на подробното описание на пердета. Дори те признаха, че книгата на Джо е "доста добре написана... за чиклит". Марли знаеше, че романът на Джо може и да е прекрасен, стига ятото гъски да бяха го чели... преди да го окачествят като поносим. От своя страна, тя не бе обърнала внимание на присъствието му в списъка с най-продаваните заглавия, приемайки го като резултат от отчайващата тъпота на хората. Никой вече не ценеше изящната литература. Чиклитът бе като дяволски красива нова ученичка, която веднага става царица на гимназията, когато значимите люде години наред остават на заден план. Хората бяха така неприятно повърхностни и фактът, че Джо Евънс е издала бестселър, го потвърждаваше. Марли мълком се закле да се престори, че не е и чувала за глупавото й книжле. Ако Джо повдигнеше въпроса - което като нищо можеше да се случи (гласиш се с такива поли само ако плачеш да ти се обърне внимание), - Марли щеше да се направи, че подобни незначителни новини не достигат до нея.

- Ами чудесно! - отговори Джо. “Хайде де, попитай ме!”

- Чудесно, а? - бе присмехулният коментар на Марли, даващ ясно да се разбере какво е мнението й за бедния речник на Джо. Зачуди се защо все се държи като кучка с жени като бившата си колежка. Защо не я оставеше да се похвали, че животът й върви "чудесно" и толкова? Кому бе нужно да се опитва да ухапе някого, който се радва на мъничко успех? Марли видя, че е засегнала Джо. Напрегна тяло като котка, готвеща за бой, а и лицето й я издаде. Очите й се ококориха, устните й обидено се свиха. Марли се извини. - Изкарах тежък ден - оправда се тя. Отстъпвайки, поясни: - Редакторите могат да ти досадят до смърт с нескончаемите си обобщения. - Направи жест към плика, в който се мъдреше ръкописът й.

- Уф, зная – изпъшка Джо. “Попитай ме! Попитай ме!” Джо си зададе въпроса защо й трябваше потвърждение, че е талантлива от тази нищо незначеща за нея жена. На кого бе притрябвала? Но тя знаеше отговора. Нуждата й бе като бездънна яма. Копнееше да я забелязват, да й се възхищават, не само ограничен кръг, а всички. Когато книгата й зае девето място в списъка с най-четени заглавия на "Ню Йорк таймс", Джо се зачуди какво притежават останалите осем книги, което липсва на нейната.

- Значи пишеш? - подхвърли Джо. Запита се докога ще продължат с тези врели-некипели.

Марли също искаше да се махне. С удоволствие би се отдалечила важно-важно веднага щом убедеше Джо, че в опърпания си плик държи следващия си литературен шедьовър и че никога не е и чувала за "Бруклински хълмове", чиклит адаптация на класическия роман на Емили Бронте. Кого го беше еня за Клиф и Кати и глупавия им апартамент с изглед към манхатънския хоризонт? Може би шестстотин хиляди задръстени жени, но не и Марли.

Джо продължи:

- Издаде ли нещо? – “Попитай ме, де! Защо си въобразява, че е единствената, пишеща професионално?!”

- От шест години работя върху този роман - отговори Марли. - Знаеш колко време е нужно, ако искаш да напишеш нещо от класа.

- Предполагам, че се мъчиш да го издадеш - изстреля в отговор Джо, без да съзнава колко истина крият думите й за Марли. И двете бяха повече от готови да прекратят задължителното си бръщолевене. Цели две минути стояха на границата на Уест Вилидж и се преструваха, че взаимно се интересуват от живота си само и само да заздравят собствените си позиции. На всяка й се искаше да не я бе еня за другата. Но, за жалост, бе точно обратното.

В опит да изравни резултата, Марли защити маратона си да спретне роман, така низвергнат от издателската индустрия.

- Не е чиклит - надуто заяви тя.

На Джо й бе дошло до гуша от познатия рефрен. Толкова много самопровъзгласили се литературни мастодонти отхвърляха чиклита като абсолютно незначителен. Както в търговско, така и във финансово отношение този жанр бе сила, с която бяха длъжни да се съобразяват и все пак умниците гледаха на него все едно е кал по подметката на литературния ботуш. Наскоро прочете, че годишно този жанр има седемдесет и два милиона печалба. Значи се продаваха много книги. Джо бе горда, че дава принос за жанра, защото подобна популярност явно отекваше в женските сърца, като им предоставяше забавни истории, проникновения и смях - кратко бягство от иначе суровия свят. “Не е чиклит - повтори на ум Джо думите на Марли. - И какво точно значеше това? Що за писател ще определя каква не е творбата му, вместо каква е?”

Колкото и да й се искаше да сложи край на тази дразнеща среща, нямаше да си тръгне, докато не поставеше Марли на мястото й.

- Какво точно означава това?

Изобщо не й дойде наум, че щом Марли отбелязва, че романът й не е чиклит, със сигурност е чула за "Бруклински хълмове" и неговия успех.

Марли виждаше, че отново е обидила Джо. Като че напоследък бързо превключваше на режим "кучка", и то съвсем несъзнателно. Нямаше намерение пак да я огорчава, макар че ако се замислеше, намекът, че е некадърна, бе прекалено явен. А гаджето й - е, бившето, де, отпреди шест години - бе заявило, че не е повече в състояние да поема "отровната й енергия". (Какво може да се очаква от мъж, роден и израснал в Калифорния?) Марли знаеше, че напоследък изпитва някакво чувство на безсилие, но поне усещаше, че е пряма с хората.

- Съжалявам - обърна се тя към Джо. - Не прозвуча както трябва. Само че като се сетя за чиклит, ми идва наум за книги, написани от жени, предназначени за жени или в които се говори за жени, нищо повече.

- Нищо повече ли? - повтори Джо. - Какви са приоритетите ти, Марли? Наистина ли имаш толкова ниско мнение за жените, че си готова да подцениш книгите, създадени или посветени на тях?

Джо забеляза, че забележката й сериозно жегна Марли, която направи няколко непохватни опита да обясни какво е имала предвид, но бе неоспоримо: Джо бе спечелила битката. Марли бе готова неохотно да отстъпи, когато едно такси мина наблизо и наду клаксона си към двете жени. Предното му колело хлътна в дупка на пътя с големина на малък кратер, пълен с вода от излелия се сутринта дъжд, и предизвика истински гейзер, който обля Марли от главата чак до практичните й обувки. Обзе я позната ярост. Идеше й да убие глупавия шофьор. Но гневът й бързо се стопи пред разтревожения поглед на Джо.

- Много ли те намокри? - искрено попита тя.

Марли сви рамене.

- Май този таксиджия е почитател на чиклита – пошегува се Джо. - Живея на няколко пресечки оттук – обясни тя. - Защо не дойдеш у дома да се изсушиш? Носим почти еднакъв размер. Ще облечеш нещо мое.

Марли бе уморена. Дотегнало й бе да се ядосва. Представата как се влачи с автобус до вкъщи, подгизнала до кости от калната вода, й бе непоносима.

- Добре - съгласи се с по-мек тон, отколкото Джо бе свикнала да чува от нея.

Няколко минути двете вървяха мълчаливо, докато не стигнаха група тихи жилищни сгради, съвсем нехарактерни за Ню Йорк. През широки прозорци се виждаха уютни домове с тухлени стени, с камини и автентични произведения на изкуството. Сякаш бе място, където са се събирали активистките от началото на миналия век, борещи се за право на глас на жените.

- Тук ли живееш? - запита Марли с надеждата, че изненадата й няма да обиди Джо. За да избегне по-опасна грешка, на часа добави: - Великолепно е.

Джо леко сви рамене, като влизаше в банята, за да донесе на Марли хавлия.

- Домът принадлежеше на родителите ми, преди да се преместят във Флорида – провикна се тя от другата стая, докато търсеше дрехи, та приятелката й да се преоблече. - С нормиран наем от седемдесетте. - Джо се появи във всекидневната, където я очакваше Марли.

Гостенката отиде в спалнята на Джо да се облече и извика:

- Харесва ми как си поставила в рамка корицата на книгата си.

- Ще повярваш ли, че си смених юргана, за да й подхожда? – викна в отговор Джо.

Когато се появи от спалнята, Марли се чувстваше хубавка в костюма с бастички и къдрички в бебешко синьо.

- Аз ли съм това? - попита тя и се завъртя за да се покаже.

- Отива ти повече, отколкото на мен - засмя се Джо. - Мразя, като става така. – Подаде на приятелката си найлонова пазарска торба, за да отнесе вкъщи мръсните си дрехи и пусна един екземпляр от "Бруклински хълмове" върху черната купчинка. - Прегледай я. Може да ти допадне какво съм написала за жените - добави тя.

Тази вечер Джо подреждаше апартамента си и си мислеше колко по-мила стана Марли след кръщението си с водата от локвата. Такситата трябва по-често да разплискват канавките. Върху масичката за кафе забеляза непознат наглед плик с името на Марли върху него. Нейният ръкопис. Зачуди се ще бъде ли нахално, ако го отвори и хвърли един поглед. Джо си постави въпроса, който майка й винаги си задаваше, когато бе изправена пред морална дилема:

- На какво се надяваш?

Ако очакваше, че книгата ще е ужасяващо повторение на историята със завесите, би трябвало да не го пипа. Ако разчиташе да намери увлекателно четиво, редно бе да го отвори.

Докато Джо поглъщаше страница след страница от ръкописа на приятелката си, не можа да се удържи да не се разхълца от трагедията в тях. Бе така трудно да се угоди на бащата герой, бе ужасно взискателен и строг към дъщеря си. Читателят наблюдаваше как малкото момиченце расте с усещането, че е абсолютно неспособно. Бе вълнуваща драма, но нещо липсваше. Към полунощ, когато Джо стигна до средата на ръкописа, й стана ясно. Гласът на разказвачката не се чуваше. Беше съвсем далечен. Читателят трябваше да положи огромно усилие, за да я опознае, защото стилът бе напълно безразличен и описателен. Като че бе лекарска диагноза на смъртоносната болест на пациента. Думите безупречно обясняваха случилото се, но емоционалното съдържание бе отдалечено на порядъчна дистанция.

Джо се запита дали би могла да сподели мнението си с Марли. Щеше ли изобщо да приеме насериозно критика от някаква си писателка на чиклит? Освен това какъв смисъл би имало? Марли вече си имаше редактор, който да й дава съвети. Нейните забележки нямаше да й кажат нищо ново, нито особено полезно. "Паяжини в шкафа" вероятно направо щеше да се озове на осмо място в списъка на бестселърите и без непоисканото мнение на Джо.

В същото време в Ист Вилидж Марли, все още облечена с взетите назаем женствени одежди на приятелката си, свита на канапето четеше "Бруклински хълмове".

- Какво пък, по дяволите - предаде се тя, когато отвори найлоновата торбичка. Два часа по-късно, бършеше очите си. Не плачеше от горест като Джо, заливаше я такъв невъздържан смях, че очите й плуваха в сълзи. Колко е забавна Джо, мислеше си Марли. Колко хумор има в живота. Зачуди се откога не се е смяла така, въобще кога за последно се бе смяла? Преди месеци? Години? Книгата на Джо не само я развесели, но и я накара да се замисли за романтичните връзки, женското приятелство и смахнатите роднини. Истинско откровение бе да открие цената на неподправения хумор.

Марли си зададе въпроса дали някога ще има благородството да признае на Джо колко й е харесала книгата и колко бързо я е изчела. Спринтира до края само за няколко часа, след което се почувства по-уверена в ден, изпълнен иначе с откази.

На следващата вечер Марли вдигна телефона и набра номера на Джо.

- Здрасти, Джо. Обажда се Марли. Имаш ли минутка?

- Разбира се, казвай?

- Ами, виж, исках да ти благодаря, че ми зае онези дрешки и да те питам кога ще ти бъде удобно да ти ги върна. Много са сладки, между другото. Откъде ги купи?

- Няма проблем. Задръж ги, ако искаш. Имам колкото щеш. Слушай, длъжна съм да ти кажа, че започнах ръкописа ти и е просто удивителен. Наистина сърцераздирателен. Кара ме да се разровя дълбоко в душата си, а не само да търся смешното.

- Прочете ли го? - ахна Марли, припомнила си, че четири отзива с отказ стояха в плика заедно с ръкописа. Без да споменаваме бележката от агента й, съветваща я да престане да бъде толкова твърдоглава и да започне да прави корекции на книгата си, че да стане годна за печат. - Значи знаеш?

Джо не бе видяла бележките, сгушени зад последната страница.

- Какво да зная? Да не искаш да ми кажеш, че ти си момиченцето от историята? Още не съм стигнала до края, но някак долових, че си ти. Макар да не се познаваме добре, героинята има, как да кажа, твоето излъчване.

Това не бе добър знак, рече си Марли. Малкото момиченце порастваше и ставаше злонравна и самотна жена, пристрастена към легалните наркотици и склонна към самоубийство.