Смъртоносен галоп

1.

Питах се дали умирам. Не ме беше страх да умра, но болката в червата бе такава, че ми се искаше всичко да свърши бързо.

И преди ми се бе случвало да се натравям, но този път бе особено неприятно, с агонизиращи спазми и продължителни повръщания. Вече бях прекарал по-голямата част от нощта срещу събота на колене на пода в банята, забил глава в тоалетната чиния, и в един момент дори се бях изплашил да не си изповръщам червата наистина.

На два пъти вземах решение да отида до телефона и да повикам помощ, но веднага се сгърчвах на две от поредния пристъп на сухо повдигане. Не разбираха ли тъпите ми мускули, че стомахът ми отдавна е празен? Защо трябваше да продължава това мъчение, след като в мен не бе останало нищо, което да изхвърля?

Между пристъпите седях изпотен на пода, подпрян на ваната, и се опитвах да съобразя какво е предизвикало това мъчение.

Вечерта бях на суперофициална галавечеря в голямата палатка "Еклипс" на хиподрума в Нюмаркет. За аперитив бях хапнал студена пушена риба с чеснов сос с горчица, основното ястие бе пълнени с череши пилешки гърди, загърнати в пушен бекон, със сос от диви гъби шантерел и трюфели, сервирано с пресни печени картофи и млад грах в шушулките, а за десерт имаше крем брюле.

Знаех подробно всяка съставка на блюдата.

Знаех, защото бях не гост на мероприятието, а главен готвач.

Призори, когато прозорчето на банята смени цвета си от черен на сив, стегнатият възел в корема ми започна да се разхлабва, а студената лепкава пот по кожата ми изсъхна.

Само че изпитанието не беше преминало, защото малкото храна, успяла да остане в храносмилателната ми система, сега със сила търсеше да излезе... от другия край.

В крайна сметка изпълзях с мъка нагоре по стълбището, добрах се до леглото и легнах в него абсолютно изтощен, изцеден, обезводнен, но жив. Часовникът на нощната ми масичка показваше, че е седем и десет, а аз трябваше да се явя на работа в осем. Точно онова, от което имах най-голяма нужда в момента.

Лежах и се залъгвах, че ще се оправя след съвсем малко и че за някакви си пет минути няма да закъснея. Започнах да се унасям, но иззвъняването на телефона до часовника на масичката ме върна в света на грубата реалност. Седем и двайсет.

Кой е тоя, дето ми звъни в седем и двайсет сутринта? Махни се! Остави ме да се наспя.

Телефонът млъкна. Така беше по-добре.

После отново зазвъня. По дяволите... Превъртях се през корем и вдигнах слушалката.

- Да? - казах, без да се опитвам да скрия болката в гласа си след цяла нощ агония.

- Макс? - осведоми се мъжки глас. - Ти ли си?

- Същият - уверих го с подобие на обичайния си глас.

- И на теб ли ти беше зле? - Ударението на "теб" ме обезпокои.

- Да. Защо, и на теб ли?

- Ужасно, нали? Всички, с които разговарях, се чувстват еднакво.

Формално погледнато, Карл Уолш ми беше помощник, но напоследък всъщност отговаряше за кухнята почти толкова често, колкото и аз. Предната вечер, докато аз се грижех за масите и приемах хвалебствията, Карл бе ангажиран в оформянето на платата и навикването на персонала в палатката на кухнята. Оказваше се обаче, че повече хвалебствия няма да има - по-скоро се очакваха обвинения.

- С кого си говорил? - осведомих се мъченически.

- С Джули, Ричард, Рей и Джийн - каза той. - Всичките ми се обадиха, за да ме предупредят, че тази сутрин не могат да дойдат на работа. А Джийн каза, че Мартин бил толкова зле, че трябвало да повикат линейка и да го откарат в болницата.

Имах съвсем точна представа как се е чувствал.

- А гостите? - попитах. Споменатите от Карл имена бяха само на персонала.

- Не знам, но Джийн ми каза, че когато отишла с Мартин в болницата, персоналът там вече знаел за отравянето - така го нарекли там, - значи няма начин той да е единственият.

Господи! Отравянето на двеста и петдесет знаменитости в света на конните надбягвания в нощта преди провеждането на "2000 гвинеи"* едва ли щеше да се отрази благоприятно на бизнеса ми.

Да си главен готвач, който трови клиентите си, не е репутация, за която да си мечтаеш. Мероприятието в хиподрума бе много специално. През деня работех в собствения ми ресторант "Хей Нет", разположен в покрайнините на Нюмаркет, на Ашли Роуд: шейсетина обяда дневно от неделя до петък и по стотина клиенти на вечеря. Или поне на толкова бяхме сервирали миналата, тоест предотровителската седмица.

- Колко ли още от персонала са пострадали? - обади се Карл и ме върна към настоящето. Ресторантът бе затворен за вечерта и всичките ми 11 служители бяха привикани за нуждите на мероприятието в хиподрума, заедно с още двайсетина наети специално за целта, които бяха помагали в кухнята и със сервирането. И всичкият персонал бе ял от храната, която бяхме поднесли на гостите, докато те бяха слушали речи.

- Бях уговорил петима да поемат работата на хиподрума днес - казах аз. Мисълта, че трябва да се приготви обядът за четиридесетината гости на спонсора, изпрати нови вълни на повдигане през стомаха ми и по челото ми отново изби пот.

Трябваше да приготвя обяд от три ястия в две от големите остъклени частни ложи на централната трибуна. "Делафийлд Индъстрис" - американска многонационална компания, производителка на трактори - беше новият спонсор на първото класическо бягане за годината и ми бяха предложили повече пари, отколкото бих могъл да откажа, за да осигуря за гостите им пресни английски аспержи на пара с топено масло, последвани от традиционния британски "стейк-енд-кидни" пай, с летен пудинг за десерт. Слава богу, че ги бях разубедил от рибата с картофен чипс и грахово пюре. Мери-Лу Фордам - директорът по маркетинг на компанията - беше твърдо решена гостите от Уисконсин да се насладят на "истинска" английска кухня. И не бе пожелала да се чуе мнението ми, че "фоа гра бриош"*, последван от "сомон мониер"**, изглежда по-подходящо меню.

- Чуйте добре какво ще ви кажа. - Мери-Лу ме бе погледнала строго. - Не искаме никакви френски дивотии. Искаме само английска храна. - Саркастично се осведомих дали няма да пожелаят да сервирам топла бира вместо фини френски вина, но тя не разбра малката ми шега. В крайна сметка се споразумяхме да поднеса австралийско бяло и калифорнийско червено. Върху цялото меню можеше да се залепи етикетът "Скука", но те плащаха, и плащаха много добре. Тракторите и жътварските комбайни на "Делафийлд" се бяха оказали последния писък на модата в американския Среден запад и сега компанията се опитваше да заеме ниша и на английския пазар. Казал им някой, че Съфък бил английският еквивалент на американската прерия, и ето че бяха цъфнали тук. И ни най-малко не се притесняваха от това, че "2000 гвинеи на "Делафийлд Харвестър" звучи малко странно.

Само че както се оформяха нещата, щяха да имат голям късмет изобщо да хапнат нещо.

- Ще позвъня тук-там и ще ти се обадя пак - обеща Карл.

- Окей - казах аз.

Той затвори.

Знаех, че трябва да стана и да тръгна за работа. Четиридесет порции "стейк-енд-кидни" нямаше да се приготвят сами.

Обаче продължих да лежа. Телефонът иззвъня пак. Беше осем без пет.

- Ало? - казах отпаднало.

- Господин Макс Мортън ли е? - попита женски глас.

- Да.

- Казвам се Анджела Милн - официално се представи гласът. - Аз съм здравен инспектор към Кеймбриджшир. - Изведнъж бе приковала към себе си цялото ми внимание. - Имаме основания да смятаме, че е налице случай на масово хранително отравяне по време на мероприятие, на което вие сте отговаряли за кухнята. Вярно ли е това?

- Кое сте "вие"? - попитах аз.

- Съветът на графство Кеймбриджшир - каза тя.

- Ами... - започнах аз, - бях главен готвач на галавечеря снощи, но не съм уведомен, че е имало масово отравяне, да не говорим, че бих подложил на сериозно съмнение всякакви твърдения, че кухнята може да бъде отговорна за такова, дори ако приемем, че го има.

- Господин Мортън - съобщи ми тя, - мога да ви уверя, че има масово отравяне. Двайсет и четирима души са били обработени тази нощ в болница "Аденбрук" със симптоми на остро хранително отравяне, а седем от тях са били приети заради тежко обезводняване. И всички те са присъствали на едно и също мероприятие снощи.

- О...

- Наистина "О..." - съгласи се Анджела Милн. - Искам кухнята, използвана за приготвяне на храната за мероприятието, да бъде незабавно затворена и запечатана за предстояща инспекция. Цялото кухненско оборудване и останалата от снощи храна да бъдат предоставени за анализ, а целият кухненски персонал трябва да бъде на разположение за разпит.

Това обаче нямаше да се окаже толкова лесно, колкото є се струваше.

- Какво е състоянието на седмината в болницата? - попитах.

- Нямам представа. Но щяха да ме информират в случай на летален изход. - Типичен случай, когато липсата на новини е добра новина. - Ако се върнем на темата, господин Мортън - продължи тя с тон, с който директорка на училище гълчи провинил се ученик, - къде точно се намира кухнята, произвела сервираната храна?

- Вече не съществува - отговорих.

- Как така не съществува? - не ме разбра Анджела Милн.

- Вечерята бе организирана в палатка "Еклипс" на хиподрума в Нюмаркет - обясних є аз. - Палатката ще бъде използвана като бар по време на конните надбягвания днес. А палатката, която снощи използвахме като кухня, сега вече сигурно е склад за бира.

- А оборудването?

- Всичко е наето от компания за кетъринг оборудване в Ипсуич. Маси, столове, покривки, чинии, прибори, чаши, тенджери, тигани, горещ бюфет - каквото можете да си представите. Персоналът ми помогна да натоварим всичко на техния камион в края на вечерта. Използвам ги винаги за мероприятия на открито. Те си прибират мръсните съдове и ги мият с пароструйка.

- Значи ли това, че вече са измити? - попита тя.

- Нямам представа - честно є отговорих аз. - Но не бих се изненадал, ако са. Очаквам нов камион с оборудване да пристигне на хиподрума днес в осем.

Погледнах часовника до леглото - оставаха точно две минути.

- Не съм сигурна дали мога да ви разреша да приготвяте храна и днес - остро каза тя.

- И защо не?

- Кръстосан разпит.

- Храната снощи бе доставена от доставчик, различен от този, който използвам днес - обясних є. - Всичко нужно за снощното меню дойде направо от доставчик на едро за кетъринг и беше приготвено за консумация на място. Поръчката за днес минава през моя ресторант и нещата от два дни чакат в хладилно помещение. - Хладилното помещение представляваше хладилник с размера на стая, в който температурата не се качваше над три градуса по Целзий.

- Използвали ли сте нещо от снощния ви доставчик?

- Не. Сухите продукти трябва да са закупени от магазина за покупки на едро "кеш-енд-кери" край Хънтингтън, месото е от моя месар в Бири Сейнт Едмъндс, пресните плодове и зеленчуци са от производител в Кеймбридж, когото използвам редовно.

- А кой достави храната за вечерята снощи? - попита тя.

- Мисля... "Лий Фудс". Имам координатите им някъде в офиса си. Обикновено не купуваме от тях, но от друга страна, на мен рядко ми се налага да обслужвам толкова много хора наведнъж.

- А компанията с оборудването?

- "Стрес-Фри Кетъринг Лимитид" - казах и є дадох телефонния им номер. Знаех го наизуст.

Цифрите на часовника ми изобразиха 08:00 и си представих как камионът на "Стрес-Фри Кетъринг Лимитид" се задава по пътя, без да има кой да го посрещне.

- Вижте, съжалявам - казах, - но трябва да тръгвам, за да отида на работа. Имате ли нещо против?

- Мисля, че не - бавно отговори тя. - Ще дойда на хиподрума да ви видя след около час.

- Хиподрумът е в Съфък. Това във вашия район ли е?

В действителност в Нюмаркет има два хиподрума - единият е в Кеймбриджшир, а другият в Съфък, като границата на графствата минава по дължина на дигата Девилс Дайк между тях, и вечерята и обядът бяха в Съфък на хиподрума "Роули Майл".

- Болните са в Кеймбридж и за мен това е важното. - Стори ми се, че долових нотка на раздразнение, но може би грешах. - Цялата тази история със санитарната хигиена в сферата на общественото хранене и кой за какво е отговорен е направо кошмар. Местните съвети, съветите на графствата и най-сетне Агенцията по стандартизация в храненето си имат отделни процедури за контрол, което прави кашата пълна. - Явно бях докоснал оголен нерв. - О... - сепна се тя, - а какво всъщност ядоха хората снощи?

- Пушена риба, пълнени пилешки гърди и крем брюле.

- Може да е било пилето - предположи тя.

- Не знам дали ви е известно, но аз знам как се готви пиле. Освен това симптомите са се проявили твърде бързо за отравяне от салмонела.

- А какво става с остатъците? - попита тя.

- Нямам представа - казах. - Не мисля, че имаше кой знае какви остатъци. А и хората ми са като глутница вълци, като опре до остатъци - изяждат всичко, което остане неизнесено по масите. Храната от чиниите отива в контейнер, грижата за който е на "Стрес-Фри".

- И всички ядоха едно и също?

- Да, освен вегетарианците.

- А те какво ядоха?

- Салата от домати с козе сирене вместо рибния аперитив, после броколи, сирене и паста ал форно. Имаше един веганец*, който беше заявил предварително гъби на грил, печени зеленчуци като основно и салата от пресни плодове за десерт.

- Колко вегетарианци имаше?

- Нямам представа - признах си чистосърдечно. - Знам само, че имахме предостатъчно паста.

- Много щедро от ваша страна.

- Подготвихме двеста и петдесет куверта. Поръчах двеста и шейсет порции пилешки гърди, за да се подсигуря срещу маломерни или повредени порции.

- Повредени ли?

- С лош външен вид или отворени пакети. Не познавах доставчика много добре, затова реших да поръчам малко повече, отколкото правя обикновено. В крайна сметка всички порции бяха добри и ги сготвихме без изключение. Освен това имаше излишна храна за поне двайсетина вегетарианци, плюс тази за веганеца. Това означава, че останаха между трийсет и трийсет и пет порции. Това по правило си е храна за персонала, разбира се. След като вегетарианците се оказаха по-малко от предвиденото, хората ми трябваше да наблегнат на вегетарианското меню. Вижте, наистина трябва да тръгвам... вече закъснях.

- Окей, господин Мортън - съгласи се тя. - Само още нещо...

- Да?

- Беше ли ви зле през нощта?

- Всъщност... да. - "И то ужасно", добавих на себе си.

Когато най-сетне се добрах до хиподрума, човекът от "Стрес-Фри Кетъринг" беше напреднал с разтоварването.

- Вече започвах да си мисля, че съм сбъркал деня - подметна язвително вместо поздрав, издърпа голям сандък с керамични съдове от хидравличната платформа на камиона и го тръшна на земята. Те се раздрънчаха отвратително. Искаше ми се да го помоля да използва платформата, за да ме спусне в нечие легло. Пресметнах, че не съм мигнал от двайсет и шест часа, и си спомних прочетеното някъде за КГБ - там основната форма на изтезание било лишаването от сън.

- Ти ли прибра нещата снощи? - попитах.

- Няма начин - отговори той. - Тръгнах си от Ипсуич в седем и трябваше да натоваря всичко още преди това. Застъпих смяна тази сутрин в пет и половина - обясни ми той с обвинителен тон, за който прецених, че има известно основание. В крайна сметка човекът нямаше как да знае, че не съм могъл да мигна цяла нощ.

- Има ли някакъв шанс камионът от снощи още да не е разтоварен? - Вече ми ставаше ясно, че днешното мероприятие се оформя като по-скромна версия на вчерашното събитие. Освен това нямаше кухненско оборудване.

- Съмнявам се - каза той. - Първото, което правят след вечеря до късно, е да разтоварят и почистят с пароструйка всичко, включително вътрешността на камиона.

- Дори в събота?

- Абсолютно - потвърди той. - За нас съботите са най-натоварените вечери. Сватби и така нататък, нали се сещаш...

- А какво става с контейнерите с хранителни отпадъци? - продължих да го разпитвам. Може би ги носеха срещу заплащане в някоя близка свинеферма.

- Имаме промишлена мелачка за отпадъци. А бе... като онези, дето ги монтират в сифоните на кухненските умивалници, само че по-голяма. Прави на каша всички отпадъци и ги изхвърляме в канализацията. А после контейнерът се стерилизира като всичко останало. Защо питаш? Да не си загубил нещо?

"Само стомаха си - помислих си - и гордостта си".

- Просто така - казах аз. Анджела Милн нямаше да е доволна. Нямаше кухня, която да инспектира, както и хранителни отпадъци, които да анализира. Не бях сигурен дали да съм доволен, или разочарован. Без веществени доказателства, които да се анализират, нямаше как да се докаже, че за отравянето е била виновна храната, но от друга страна, не можеше да се докаже и че не е.

- Къде да занеса всичко това? - попита ме човекът от кетъринга и махна с ръка към разтоварения кухненски инвентар.

- В остъклените кабини с номера едно и две на Финала.

- Ясно. - Той ми кимна и тръгна да търси количка.

Както подсказва името, Финалът е онази част от главната трибуна, която се намира около продължението на финалната линия. Ложите тук предлагат най-добър изглед към пистата и състезанието и се радват на най-голямо търсене. Производителите на трактори от "Делафийлд" бяха имали съобразителността да резервират две за големия си ден.

На път за офиса на директора на хиподрума минах покрай величествената трибуна, носеща името "Милениум". Наоколо кипеше трескава активност. Извършваше се попълване в последната минута на запасите бира, а служители на други кетъринг фирми препускаха с подноси пушена сьомга и плата с нарязани колбаси. Персоналът на хиподрума доукрасяваше сандъчетата с цветя и ненужно косеше вече окосената трева в парадния ринг. Цяла армия младежи подреждаше масите и столовете на моравата пред сергия с морски дарове в очакване на посетителите, които скоро щяха да нападнат, предвкусвайки голямото събитие. Всичко изглеждаше перфектно и нормално, само аз бях различен от всеки друг път - или поне така си помислих.

Надникнах през отворената врата на офиса на директора.

- Тук ли е Уилям? - попитах едрата жена, която беше опряла задник на бюрото. Уилям Престън бе директорът на хиподрума и един от гостите на снощното мероприятие.

- Няма да дойде на работа преди единайсет - каза тя.

Това ми прозвуча зловещо. Директорът на хиподрума да се яви на работното си място не преди единайсет в деня на "2000 гвинеи"!

- Имал лоша нощ - обясни жената. - Ял нещо, което не понесло на стомаха му. Проклет късмет, ако питаш мен. Как сега да се оправям сама? Не ми плащат достатъчно, за да се оправям сама.

В този момент телефонът до масивния є задник иззвъня и ми спести по-нататъшните є размишления. Измъкнах главата си навън и се върнах при камиона с доставката.

- Така - каза човекът от "Стрес-Фри", - всичко е разнесено по ложите. Ще погледнеш ли, преди да се подпишеш?

Винаги проверявам. Често ми се е случвало да подписвам раздути списъци, но днес реших да рискувам и подписах формуляра на доверие.

- Така - отново каза той, - значи ще се видим по-късно. Прибирам инвентара в шест.

- Няма проблем - отговорих. Шест часът ми изглеждаше цяла вечност в бъдещето. За щастие вече бях свършил част от подготовката за "стейк-енд-кидни" пая. Оставаше само да се сложи пълнежът в овалните керамични купички, да се запечата с тесто отгоре и да се хвърли във фурната за трийсет и пет минути. Пресните зеленчуци вече бяха бланширани и си чакаха реда в хладилната стая в ресторанта, а стръковете аспержи бяха почистени и готови да отидат на пара. Индивидуалните малки пролетни пудинги бяха подготвени още в четвъртък следобед и също се намираха в хладилната стая. Те трябваше само да бъдат изтръскани от формовъчните купички, гарнирани с бита сметана и украсени с половин ягода. Мери-Лу нямаше как да разбере, че ягодите бяха дошли от Южна Франция.

По правило не приемам поръчки за кетъринг на открито, но уикендът на Гвинеите е нещо различно. През последните шест години това бе най-голямата ми годишна изява на кетъринговия пазар.

Клиентелата на ресторанта ми се състоеше от хора предимно в бизнеса с конните надбягвания. Това беше свят, който познавах добре и смятах, че разбирам. Баща ми беше средно успешен стипълчейз жокей, а впоследствие много по-успешен треньор на състезателни коне до смъртта си след сблъскване с натоварен с тухли камион, докато бе пътувал към Ливърпул за "Гранд Нешънъл". Тогава бях на осемнайсет. Щях да пътувам с него, ако майка ми не бе настояла да си остана вкъщи, за да се подготвя за матурата. Доведеният ми брат Тоби - той беше десет години по-голям - пое юздите на треньорството и се изхранваше, макар и с труд, по този начин.

Прекарал съм детството си в яздене на понита и заобиколен от коне, но така и останах незаразен от любовта на Тоби към всичко, свързано по някакъв начин с конете. Ако изобщо имах някакво мнение по въпроса, то бе, че и двата края на коня са опасни, а средната му част е източник на неудобство. Единият му край рита, другият - хапе. Така и не успях да схвана защо надбягванията трябва да се провеждат безбожно рано във влажна мразовита утрин, когато всеки нормален човек би предпочел да е сгушен на топло в леглото си.

Бяха изминали повече от тринайсет години от онзи ужасен ден, когато на входа на дома ни застана полицай, за да съобщи, че кървавата пихтия в ягуара е идентифицирана като останките на господин Джордж Мортън, покойник, енориаш от Ист Хендред.

Бях се подготвил добре, за да доставя удоволствие на майка ми, и бях приет в университета в Съри, химия. Но животът ми се промени изцяло - не толкова от смъртта на баща ми, колкото от това, че вместо планираната година в чужбина трябваше да се чудя какво да правя.

Така и не отидох нито в Съри, нито в друг университет. Планът беше да поработя яко шест месеца, за да спечеля достатъчно за пътуване в Далечния изток през следващите шест. Така че се хванах като мияч, хамалин и момче за всичко в провинциалната комбинация на кръчма/ресторант/мотел на брега на Темза в Оксфордшир, собственост на една вдовица, далечна братовчедка на майка ми. Терминът за това е "кухненски слуга", но той звучи толкова унизително в кетъринг средите, че братовчедката на майка ме наричаше "временен помощник на заместник-управителя", което може и да заплиташе езика, но нямаше нищо общо с действителността. Наличието на думичката "управител" внушаваше някакво ниво на отговорност. Моята единствената отговорност бе да събудя дежурната камериерка, за да сервира утринния чай на гостите в седемте двойни спални. В началото го правех, като удрях с юмрук по вратата є, докато тя най-сетне неохотно я отвореше. Но две седмици по-късно нещата се опростиха значително, защото беше достатъчно само да я избутам от леглото, което вече споделяхме.

Работата в кухня обаче - макар да стоях основно пред умивалника - събуди у мен страст към храната и начините за нейното представяне. Така че съвсем скоро с миенето се зае друг, а аз започнах да чиракувам под придирчивия поглед на Маргерит - пламенна готвачка с остър език. На нея френското "шеф" не є харесваше. "Готвя, значи съм готвачка", твърдеше тя.

Когато пробният ми шестмесечен период изтече, просто останах. Само че бях повишен в "помощник-готвач" на Маргерит и правех всичко, като се започнеше от предястия и се свършеше с десерти. А следобедите, когато останалият персонал спеше, експериментирах с вкусове и аромати и харчех по-голямата част от заплатата си на пазара на селскостопанска продукция в Уитни.

Късната пролет написах учтиво писмо до университета в Съри, за да помоля за отлагане на постъпването си с още една година. Няма проблем, отговориха ми те, но според мен аз вече знаех, че няма да се върна към живота в лаборатория и слушането на лекции в аула. Когато през октомври следващата година Маргерит за пореден път напсува братовчедката на майка ми и беше уволнена, животът ми пое по предначертания си курс. Четири дни преди да навърша двайсет и една поех кухнята с удоволствие и се заех да стана най-младият готвач, заслужил звезда в червения пътеводител на "Мишлен".

През следващите четири години заведението процъфтяваше, а увереността ми растеше все така устремно както репутацията на ресторанта. Установих обаче, че банковата сметка на братовчедката на майка ми набъбва много по-бързо от моята собствена. Когато отворих темата, бях обвинен в нелоялност и това стана началото на края. Малко по-късно тя продаде собствеността си на национална верига малки хотели, без да ме предупреди, и аз внезапно осъзнах, че новият собственик иска да прави промени в моята кухня. Братовчедката беше пропуснала да уведоми купувачите, че няма договор с мен, така че аз просто си събрах багажа и се прибрах у дома.

Докато се мъчех да реша какво да правя по-нататък, започнах да готвя за вечерните партита на майка ми - тя, кой знае защо, беше изненадана от уменията ми, макар да знаеше от вестниците за мнението на "Мишлен" за мен.

- Миличък - призна ми веднъж, - никога на вярвам на онова, което пише във вестниците.

Точно на един от нейните приеми се запознах с Марк Уинсъм. Марк беше трийсетинагодишен предприемач, вече успял да натрупа състояние в бизнеса с мобилните телефони. Бях се присъединил към гостите за кафето, а той тъкмо обясняваше, че големият му проблем бил да намери добри възможности за инвестиране на парите си. Предложих на шега да инвестира в мен и да ми помогне в създаването на собствен ресторант. Марк обаче не се изсмя и дори не се усмихна.

- Окей - бавно каза той вместо това, - ще финансирам всичко, а ти ще имаш пълен контрол. Печалбата ще делим петдесет на петдесет.

Седях и го гледах със зяпнала уста. Едва по-късно научих, че отдавна атакувал майка ми да ни уреди среща, за да може да ми направи предложение. А аз сам бях паднал в капана.

И ето че шест години по-късно, с парите на Марк, вече бях създал "Хей Нет" - ресторант в покрайнините на Нюмаркет, обслужващ бизнеса с конни надбягвания. Първоначалният ми план не беше да отида точно в Нюмаркет, но пък точно там бях намерил подходящ парцел, а близостта до щаба на надбягванията се оказа просто бонус.

В началото нещата потръгнаха бавно, но с увеличаването на броя на специалните вечери и обеди се прочух и ресторантът не само започна да се пълни всяка вечер, но скоро за резервация се искаше обаждане поне седмица предварително, а за събота вечер - дори месец. Съпругата на един от известните треньори в града дори започна да ми плаща абонамент само и само за да може да разчита на маса за шестима всяка събота през годината с изключение на януарската им ваканция в Барбадос.

- Много по-лесно е да откажа резервацията, отколкото да я направя - обясни ми, макар рядко да се възползваше от правото си да я откаже - всъщност по-често ме молеше да увелича броя на местата на осем или десет.

Телефонът в джоба ми иззвъня.

- Да?

- Макс, веднага ела в ресторанта. - Беше Карл. - Дойдоха от "Обществено здраве".

- Но тя ми каза, че ще се срещнем на пистата!

- Не знам. Тук са двама мъже.

- Ами нека те да дойдат при мен - предложих.

- Не мисля, че ще го направят - отговори Карл. - Изглежда, някой е умрял и в момента запечатват кухнята.