Към Bard.bg
Ключът на Страшния съд (Джеймс Ролинс)

Ключът на Страшния съд

Джеймс Ролинс
Откъс

Първа част

Спиралата и кръстът

 

 

 

 

 

 

 

Вторник, 9 май - За незабавно пускане

ВИАТУС ОБРЪЩА ПОГЛЕД КЪМ ГЛОБАЛНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ИЗХРАНВАНЕТО

ОСЛО, НОРВЕГИЯ (БИЗНЕС ТЕЛЕГРАФ) - "Виатус Интернешънъл", една от водещите нефтохимически компании в света, днес обяви създаването на своя нов Отдел за биоинженерни проучвания.

Мисията на новия отдел е да разработи технологии, които ще увеличат земеделската продукция, за да се отговори на растящата в световен план нужда от храна и гориво, каза Ивар Карлсен, главен изпълнителен директор на "Виатус Интернешънъл".

"С основаването на новия отдел - каза Карлсен - нашата компания смята да посрещне това предизвикателство с всичките свои ресурси, което е своеобразен Проект Манхатън в земеделието. Провалът не е вариант - нито за компанията, нито за света".

През последните години патентованите технологии на компанията за хибридизация и генно модифициране увеличиха добивите на пшеница, царевица и ориз с 35 процента. Карлсен посочи, че "Виатус" очаква да удвои този резултат в рамките на следващите пет години.

Карлсен обясни необходимостта от новия отдел в програмната си реч на Световната конференция по изхранването в Буенос Айрес. Позовавайки се на данни на Световната здравна организация, той отбеляза, че една трета от населението на планетата е изправена пред глад. "Намираме се в глобална продоволствена криза - каза той. - Най-силно са засегнати страните от Третия свят. Навсякъде избухват гладни бунтове, които допълнително дестабилизират и без това опасни райони по света".

Осигуряването на храна, посочи Карлсен, е станало по-важно от нуждите от нефт и вода и се е превърнало в една от най-големите кризи и предизвикателства на новото хилядолетие. "Както от хуманитарна гледна точка, така и от загриженост за световната сигурност, за нас е жизненоважно да увеличим производството на храна чрез новите достижения в областта на биотехнологиите".

Водещ в нововъведенията в земеделието: "Виатус Интернешънъл" е една от най-големите компании със седалище в Осло, Норвегия. Основана през 1802 г., тя доставя продукти в 180 страни по целия свят, като повишава качеството на живот чрез своите проучвания и иновации. Акциите є на Нюйоркската фондова борса се продават със символа VI. Името "Виатус" произлиза от латинските думи via, път, и vita, живот.

 

 

 

 

 

 

1.

9 октомври, 04:55

Мали, Западна Африка

 

Стрелбата изтръгна Джейсън Горман от дълбокия сън. Нужен му бе още миг, за да си спомни къде се намира. Беше сънувал как плува в езерото до вилата на баща си в северната част на щата Ню Йорк. Но мрежата против комари над походното легло и пустинният студ преди зазоряване го захвърлиха обратно в настоящето.

Заедно с писъците.

С разтуптяно сърце изрита тънката завивка и се освободи от мрежата. В палатката на Червения кръст цареше непрогледна тъмнина, но проблясващите през импрегнираните стени огнени точки бележеха престрелката някъде на изток от бежанския лагер. Появиха се нови пламъчета, затанцуваха и по четирите страни на палатката.

"О, Господи..."

Джейсън знаеше какво става. Беше инструктиран, преди да замине за Африка. През изминалата година няколко бежански лагера бяха атакувани и хранителните им запаси бяха ограбени от въстаническите сили на туарегите. Цената на ориза и царевицата се бе утроила и столицата на Република Мали бе парализирана от бунтове. Храната се бе превърнала в новото злато в северните окръзи на страната. Три милиона души бяха изправени пред гладна смърт.

Именно затова беше дошъл тук.

Баща му спонсорираше експерименталната ферма, която заемаше двадесет и пет хектара северно от лагера, финансирана от "Виатус" и ръководена от биоинженери и генетици от университета Корнел. Имаха опитни полета за генномодифицирани култури, пригодени към сухите почви на района. Първата реколта бе събрана едва миналата седмица и бе пораснала само с една трета от нормално необходимата за напояване вода. Явно вестта бе стигнала до неподходящи уши.

Излетя бос от палатката. Все още бе облечен в късите панталони и широката риза, с които се бе строполил в леглото снощи. В мрака преди зазоряване огънят от оръжията бе единствената светлина.

Генераторите явно бяха извадени от строя.

Автоматичната стрелба и писъците отекваха в мрака. Навсякъде се мятаха тъмни силуети, бежанците тичаха панически, но бягството им беше хаотично, непрекъснато менеше посоката си. Гърмежите на карабини и стакатото на автоматите се чуваха от всички страни и никой не знаеше в каква посока да се спасява.

Джейсън знаеше.

Криста все още беше в изследователската лаборатория. Преди три месеца се бе запознал с нея в Щатите по време на инструктажа. Беше започнала да дели с него мрежата против комари едва миналия месец. Снощи обаче беше останала на работа. Смяташе да привърши през нощта някои ДНК анализи на новата реколта.

Трябваше да стигне до нея.

Джейсън затича към северната част на лагера. Точно както се боеше, стрелбата и пламъците бяха най-силни именно тук. Въстаниците бяха твърдо решени да ограбят реколтата. Никой не биваше да умре в опит да ги спре. Нека да вземат зърното. След това щяха да изчезнат в нощта толкова бързо, колкото се бяха появили. Зърното така или иначе щеше да бъде унищожено. Не беше предназначено за употреба от хора, докато не се направят допълнителни изследвания.

На ъгъла се препъна и падна върху първия труп - момче, проснато на пътеката между паянтовите колиби, минаващи за домове тук. Беше застреляно и стъпкано. Джейсън изпълзя настрани от тялото му, изправи се и хукна.

След още стотина шеметни метра стигна северния край на лагера. Навсякъде се виждаха купчини тела на мъже, жени и деца. Беше същинска кланица. Някои от убитите бяха разкъсани на две от автоматния огън. От другата страна на касапницата се издигаха сглобяемите бараки - приличаха на тъмни кораби, заседнали в западноафриканската савана. Нямаше никакви светлини - само пламъци.

"Криста..."

Остана закован на място. Искаше да продължи напред, проклинаше собствената си страхливост. Но не можеше да помръдне. Сълзи на безсилие напълниха очите му.

И тогава чу зад себе си грохот на двигатели. Рязко се завъртя и видя два хеликоптера да летят ниско към лагера, следваха терена. Най-вероятно бяха правителствените сили от близката база. "Виатус" бяха пръснали маса долари, за да осигурят допълнителна защита на обекта.

Въздъхна треперливо. Хеликоптерите със сигурност щяха да прогонят въстаниците. Изпълнен с малко повече увереност, Джейсън затича през откритото пространство. Въпреки изпълнилото го облекчение тичаше приведен. Насочи се към най-близката барака, на по-малко от стотина метра. Плътните сенки щяха да го скрият, а лабораторията на Криста се намираше в съседната. Молеше се да се е скрила някъде в нея.

Когато стигна стената, зад гърба му се появи ярка светлина. Ослепителният лъч на водещия хеликоптер плъзна по лагера.

"Това би трябвало да ги подплаши".

В следващия миг от двете страни на хеликоптера зачаткаха картечници и куршумите издълбаха бразди в лагера. Кръвта на Джейсън се смрази. Това не бе хирургически прецизен удар срещу нападателите. А пълно избиване на лагера.

Вторият хеликоптер се отдели от първия и закръжи по периферията на лагера. От задния му люк се изсипаха варели, експлодираха при падането си. В небето се вдигнаха огнени стълбове. Писъците се разнесоха още по-силно. Джейсън видя някакъв човек да бяга в пустинята. Беше гол, но въпреки това кожата му гореше. Запалителната бомбардировка започна да приближава към Джейсън.

Той се обърна и побягна покрай бараката.

Полетата и елеваторите се простираха пред него, но там нямаше да намери убежище. Покрай отсрещния край на редовете царевица се движеха тъмни фигури. Трябваше да рискува и да спринтира през откритото, за да стигне лабораторията на Криста. Прозорците бяха тъмни, единствената врата гледаше към полето.

Спря, за да се овладее. Кратък спринт - и щеше да е в бараката. Но преди да помръдне, от отсрещния край на полето изригнаха нови пламъци. Редица мъже с огнемети тръгнаха през редовете царевица, изгаряха реколтата, която тепърва трябваше да се прибира.

"Какво става, по дяволите?"

Самотната кула на елеватора от дясната му страна избухна в огнена буря, която се понесе на спирала в небето. Шокираният Джейсън успя да се възползва от моментното объркване, втурна се към отворената врата на бараката и се метна вътре.

В заревото на пожарите помещението изглеждаше спокойно, почти спретнато. Задната част на бараката бе пълна с всякаква научна апаратура, използвана в биологичните и генетични проучвания - микроскопи, центрофуги, инкубатори, термоциклери, уреди за гел електрофореза. Вдясно бяха кабинките с лаптопи с безжичен интернет, оборудването за сателитна връзка, дори резервни акумулатори.

На екрана на единствения работещ на батерии лаптоп се въртеше скрийнсейвър. Машината се намираше в кабинката на Криста, но от приятелката му нямаше и следа.

Джейсън забърза към него и тикна палец в тъчпада. Скрийнсейвърът изчезна и се смени с отворена електронна поща. Отново беше на Криста.

Огледа се.

Несъмнено беше избягала, но къде?

Бързо отвори собствената си поща и избра служебния адрес на баща си в Капитолия. Затаи дъх и бързо описа нападението с няколко кратки изречения. Искаше да остави нещо в случай, че не се измъкне от ситуацията. Тъкмо се канеше да изпрати писмото, когато му хрумна нещо. Папката на Криста беше отворена на екрана. Извлачи я към имейла си и натисна бутона "Изпрати". Криста не би искала да изгуби файловете си.

Имейлът не замина веднага. Прикрепеният файл беше огромен и щеше да му трябва цяла минута, за да се източи. Не можеше да чака. Надяваше се, че батерията ще издържи достатъчно, за да изпрати писмото.

Страхуваше се да се задържа тук и тръгна към вратата. Нямаше представа къде е отишла Криста. Молеше се да е избягала в пустинята. Той самият смяташе да направи точно това. Извън лагера имаше истински лабиринт от дерета и пресъхнали корита на потоци. Можеше да се крие дни наред, ако е необходимо.

На вратата се появи тъмна фигура. Джейсън ахна и се закова на място. Фигурата пристъпи в бараката и прошепна изненадано:

- Джейс?

Заля го облекчение.

- Криста...

Забърза към нея, разперил ръце да я прегърне. Все пак имаха шанс да се спасят.

- Ох, Джейсън, слава Богу!

Облекчението му бе същото като нейното - докато тя не вдигна пистолета и не стреля три пъти в гърдите му. Куршумите го удариха като юмруци и го събориха на пода. Последва изпепеляваща болка, от която нощта сякаш стана още по-тъмна. Някъде отдалеч се чу още стрелба, експлозии и писъци.

Криста се наведе над него.

- Палатката ти беше празна. Помислихме, че си избягал.

Той се закашля, неспособен да отговори. Кръвта изпълни устата му.

Явно доволна от мълчанието му, тя се обърна и излезе навън, в кошмара от огън и смърт. Силуетът є се очерта за миг на фона на горящото поле, след което изчезна в нощта.

Джейсън се мъчеше да разбере какво става.

"Защо?"

Мракът го поглъщаше. Нямаше да получи отговор на въпроса си, но само той чу последния звук. Лаптопът в кабинката издаде мелодичен звън. Съобщението му беше изпратено.

 

 

 

 

2.

10 октомври, 07:04

Принс Уилям Форест, Вирджиния

 

Трябваше му повече скорост.

Приведен над тясното кормило, командир Грейсън Пиърс влетя в острия завой. Наведе високото си метър и осемдесет тяло настрани и едва не отнесе капачката на коляното си, когато моторът се наклони над асфалта.

Грей го изправи, даде газ и двигателят изрева. Съперникът му се носеше на петдесет метра пред него, яхнал по-малката пистова хонда. Грей го преследваше с по-старата "Ямаха V-Макс". И двата мотора имаха V-4 двигатели, но неговият бе по-голям и по-тежък. Ако искаше да настигне съперника си, му трябваха всичките му умения.

И може би мъничко късмет.

Бяха излезли на къса права отсечка през Принс Уилям Форест. Покрай двулентовото шосе се издигаше гъста гора. Смесицата от грамадни букове и трепетлики правеше пътя изключително живописен и това важеше с особена сила за октомври, когато листата сменяха цвета си. За съжаление, снощната буря ги беше обрулила и ги бе превърнала в хлъзгави кални петна по асфалта.

Грей даде още газ. Усети ускорението в слабините си. С едва доловимо потрепване моторът се понесе по правата отсечка. Централната линия се превърна в размазана ивица.

Съперникът му също се възползваше от правия участък. Дотук по-голямата част от Шосе 619 представляваше бясно препускане с внезапни завои, смъртоносни серпантини, изкачвания и спускания. Продължаващата цял час надпревара беше брутална, но Грей не можеше да позволи на другия да му избяга.

Съперникът му намали за следващия завой и разстоянието помежду им се скъси. Грей отказа да направи същото. Може да беше безразсъдно, но познаваше способностите на машината си. След като се сдоби с нея, беше накарал един от специалистите по роботика от АИОП - Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната - да направи някои подобрения.

Дължаха му услуга.

Поделението на Грей, означено като Сигма, играеше ролята на грубата сила зад АИОП. Екипът се състоеше от бивши войници от специалните части, получили обучение в различни научни дисциплини, за да работят на терен.

Едно от подобренията беше вграденият в шлема дисплей. Данните се проектираха направо на визьора. Отляво бяха показателите за скоростта, оборотите, скоростите и температурата на маслото. Отдясно пълзеше карта, върху която се изписваше коя е най-добрата предавка и скорост според терена.

С крайчеца на окото си Грей забеляза как стрелката на тахометъра изпълзя в червената зона. Навигационната карта примигна предупредително. Навлизаше в завоя прекалено бързо.

Без да обръща внимание на данните, Грей продължи да дава газ.

Разстоянието между моторите се скъси още повече.

Когато стигнаха завоя, помежду им имаше не повече от тридесет метра.

Мотористът отпред наклони машината си и влезе в завоя с рев. Грей го последва секунда по-късно. Помъчи се да спечели още метър, като зави по-рязко и почти докосна жълтата централна линия. За щастие, в този ранен час по пътищата тук нямаше хора.

За жалост, това не се отнасяше за дивите животни.

Зад завоя край пътя беше приклекнала черна мечка с малкото си. Двете животни бяха заровили муцуни в торбичка от "Макдоналдс". Първият мотоциклет профуча покрай тях. Внезапната му поява стресна майката и я накара да се изправи на задни лапи, а малкото инстинктивно побягна - право на пътя.

Грей не можеше да свърне навреме и останал без друга възможност, рязко наби спирачките. Гумите оставиха димяща диря по асфалта. Щом рамото му докосна меката глина, той остави мотора да падне и се оттласна с крака от него. Инерцията го плъзна пет-шест метра по влажните листа и после надолу. Зад него моторът удари с оглушителен трясък един дъб.

Грей спря в мокрото дере и се надигна. Мярна задницата на мечката между дърветата, малкото подтичваше след нея. Явно бързата закуска им бе предостатъчна за деня.

Чу нов звук.

Рев на бързо приближаващ мотоциклет.

Седна. Съперникът му беше обърнал и се носеше обратно към него.

"Ох, страхотно..."

Разкопча ремъците и свали шлема.

Другият мотор долетя до дерето, рязко наби спирачки и се повдигна на предната гума. Мотоциклетистът бе дребен, но мускулест като питбул. Свали шлема си и се видя гладко обръсната глава.

- Цял ли си? - попита намръщено Монк Кокалис, колега от Сигма и най-добрият приятел на Грей. На изсеченото му като от камък лице бе изписана загриженост.

- Нищо ми няма. Не очаквах да срещна мечка на пътя.

- Че кой очаква? - Монк се ухили широко, пусна стъпенката и слезе от мотора. - Но не си и помисляй да се отмяташ от баса. Няма правила срещу естествени препятствия. Ти черпиш след конференцията. Бифтек и най-тъмната бира, която предлагат в кръчмата до езерото.

- Добре. Но искам реванш. Не беше честно. Ти имаше предимство.

- Предимство? Аз? - Монк свали ръкавицата си и си показа протезата. - Липсва ми една ръка. Наред с голяма част от дългосрочната ми памет. Освен това бях нетрудоспособен цяла година. Предимство, как ли пък не!

Въпреки това усмивката така и не изчезна от лицето му, докато му подаваше разработената в АИОП изкуствена ръка. Грей я пое и усети здравия захват на студената пластмаса. Тези пръсти можеха да чупят орехи.

Монк го издърпа на крака.

Докато Грей махаше листата от бронирания си костюм, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади и погледна екрана. Стисна зъби.

- От централата - каза на Монк и вдигна апарата до ухото си. - Пиърс слуша.

- Пиърс? Крайно време беше да вдигнеш. Звънях ти четири пъти през последния час. И мога ли да попитам какво правиш насред гората във Вирджиния?

Беше шефът на Грей, директорът на Сигма Пейнтър Кроу.

Докато се мъчеше да открие адекватно обяснение, Грей хвърли поглед към мотора си. Явно джипиесът на машината бе издал местоположението им. Двамата с Монк бяха пратени от Вашингтон в Куонтико да участват в симпозиум по биотероризъм, организиран от ФБР. Днес бе вторият ден от срещата и те бяха решили да пропуснат сутрешните лекции.

- Нека позная - продължи Пейнтър. - Излезли сте да се повозите.

- Сър...

Тонът на директора поомекна.

- Е, добре ли се отрази на Монк?

Както обикновено, директорът бе предположил правилно. Имаше невероятна дарба да преценява ситуациите. Дори ситуации като тази.

Грей погледна приятеля си. Монк стоеше със скръстени на гърдите ръце и разтревожена физиономия. Беше преживял тежка година. В неприятелска изследователска лаборатория, където бяха отделили част от мозъка му и по този начин бяха унищожили и част от паметта му. Макар да бе възстановил повечето, празнините оставаха и Грей знаеше, че това все още не му дава покой.

През последните два месеца Монк бавно се връщаше към нормалните си задължения в Сигма, макар те да бяха доста ограничени. Занимаваше се с бумащина и му възлагаха само незначителни мисии в рамките на Щатите. Задачите му се ограничаваха със събиране на информация и пресяване на данни. Често ги изпълняваше заедно с жена си Кат Брайънт, която също работеше в централата на Сигма и имаше стаж в разузнаването на Военноморските сили.

Грей знаеше, че Монк прави всичко по силите си да постигне повече, да си върне живота, който му беше откраднат. Всички се отнасяха с него като с чуплива порцеланова кукла и той вече започваше да се изправя на нокти от съчувствени погледи и окуражителни думи.

Именно затова Грей му бе предложил да се посъстезават в парка, който граничеше с базата на морските пехотинци в Куонтико. Това бе шанс да изпусне малко пара, да усети песъчинки по лицето си, да поеме малко риск.

Грей закри микрофона с длан, обърна се към Монк и каза само с устни:

- Пейнтър е бесен.

На лицето на приятеля му цъфна широка усмивка.

Грей отново вдигна телефона до ухото си.

- Чух - каза шефът му. - И ако сте свършили със забавите, искам ви в щабквартирата на Сигма днес следобед. И двамата.

- Да, сър. Мога ли да попитам каква е причината?

Последва дълга пауза, сякаш директорът преценяваше какво точно да каже. Когато заговори, подбираше думите си внимателно.

- Свързано е с първоначалния собственик на мотоциклета ти.

Грей погледна падналия мотор. "С първоначалния собственик?" Моментално се върна две години назад, спомни си рева на мотора в тихата уличка, как летеше без светлини, каран от смъртоносен ездач, професионален убиец, служещ единствено на себе си.

Преглътна и се помъчи да се овладее.

- Какво е станало?

- Ще ти кажа, като дойдеш.