Знаме на честта

ЧАСТ ПЪРВА:

Рогата на Хатин

1187

Едно

- Господи, не трябваше в никакъв случай да напускаме Ла Сафури. Ясно е и за слепец.

- Така ли? И защо никой слепец не се появи да ни го каже, преди да потеглим? Ридфор със сигурност щеше да се вслуша в съвета му, най-вече защото сам е слепец.

- Натикай си в гащите тия подигравки, Дьо Белен, говоря ти сериозно. Какъв е смисълът да стоим тук и да чакаме?

- Чакаме заповеди. Готвим се за смъртта. Не е ли това делото на войника?

Александър Синклер, рицар тамплиер, слушаше как зад гърба му водят с приглушени гласове този остър спор, и едва се сдържаше да остане безучастен. Беше съгласен донякъде с негодуванието на сир Антоан дьо Лавис*, но нямаше право да изрази отношение. Това щеше да бъде нарушаване на дисциплината. Той пристегна шарфа около лицето си и се надигна на стремето, за да огледа потъналия в тъмнина лагер. От всички страни долавяше неясни звуци от невидими в мрака хора, а някъде отдалеч се носеше арабски глас, който през цялата нощ напяваше с молитвен тон: "Аллах акбар". Велик е Бог. Зад гърба си чуваше как Лавис продължава да мърмори.

- Кой нормален човек ще изостави такава сигурна, стратегическа позиция, с каменни укрепления, с жизнено важни запаси от питейна вода и ще потегли посред лято навътре в пустинята? И то срещу противник, за който именно пустинята е дом и място на живот. Срещу бойци, които като скакалци те връхлитат на безбройни рояци и не трепват пред горещината? Обясни ми, моля те, Дьо Белен. Аз не намирам отговор.

- Няма защо да питаш мен - избухна нервно Дьо Белен. - Иди задай въпросите си на Ридфор и ме остави на мира, за Бога. Нали тъкмо той убеди оня побъркан крал да постъпи така. Сигурно с голямо удоволствие ще ти обясни защо. Нищо чудно после да те закопчае със завързани очи на седлото и да те пусне на сарацините - да им даде нещо, на което да се посмеят, та да ги умилостиви с това си приношение.

Синклер рязко пое въздух, защото едва издържаше да не се намеси. Несправедливо беше цялата вина за сегашното им изпитание да бъде стоварвана единствено върху Жерар дьо Ридфор. Великият магистър на Ордена беше твърде лесна и открита мишена. Освен това Ги дьо Лузинян, кралят на Йерусалим, задължително имаше нужда някой да го подбутва, за да свърши нещо. Крал само по име, той беше приел короната под натиска на изкукуригалата си съпруга Сибила, сестра на предишния крал и настояща кралица на Йерусалим. Крайно некадърен владетел и невероятно безхарактерен човек. Синклер продължи да слуша спора на двамата мъже зад гърба си - те очевидно нямаха намерение да проявят обективност и по-справедливо отношение. Просто си мърмореха, за да убиват времето

- Шшт! Гледай, идва Мори.

Синклер присви очи в мрака и леко извъртя глава, за да види сам. Приятелят му, сир Локлан Мори, приближаваше към тях, бодро изопнат върху седлото, подготвен за новия ден, макар че до съмване оставаше повече от час. Синклер не се изненада да го види, защото в тази кошмарна и мъчителна нощ почти никой нямаше сили да заспи. Отвсякъде се носеха кашляния и дрезгави хрипове на задушени от черния дим мъже, които се мъчеха да прочистят гърлата си и да поемат глътка въздух. В среднощните часове, под прикритието на мрака сарацините - пъплещи в безбройни рояци навсякъде около тях и по склоновете над тях - бяха подпалили бодливите, смолисти храсталаци и с всяка изминала минута задушливият пушек от горящите трънаци ставаше все по-тежък. Синклер усети в гърлото си неприятен сърбеж и се помъчи да диша по-леко. Внезапно се замисли, че при първото му идване в Светите земи, десет години преди това, не беше и чувал за същества, наречени сарацини. Сега обаче в устата на всеки беше тяхното име. Общото име на хора от всякакви раси, поели ролята на всеотдайни, непоколебими воини на пророка Мохамед, или по-точно - на кюрдския султан Саладин. Империята на Саладин беше необятна, тя обхващаше двете огромни мюсюлмански територии, Сирия и Египет, а армията му включваше неверници от всякакъв произход - не само мургави бедуини от Мала Азия, но също така мулати и чернокожи нубийци от Египет. Всички до един говореха арабски и носеха името сарацини.

- Гледай ти, доколкото разбирам, ти също като мен си се насладил на приказен сън.

Мори мина от едната страна на Синклер и смушка коня, за да се изравни с него, после също вторачи поглед в мрака. Приятелят му гледаше към високите склонове на по-близкия от двата върха, наричани Рогата на Хатин.

- Колко живот ни остава според тебе?

- Малко, Локлан, много малко. Нищо чудно до утре на обяд да са ни изклали до един.

- И ти ли ги приказваш такива? Щеше ми се, приятелю, поне от тебе да чуя нещо по-различно - въздъхна Мори. - Никога не съм си представял, че е възможно да загинат толкова много хора само заради глупостта на един надут мръсник... и глупостта на един жалък тираничен владетел... и малодушието на някакъв крал.

Градът Тиверия, където имаха възможност да стигнат предната нощ, и бистрите води на езерото край него бяха на не повече от шест мили пред тях, и управител на този град беше граф Реймон от Триполи. Само че Жерар дьо Ридфор, великият магистър на Ордена на Храма, от доста отдавна се беше изпълнил с омраза към Реймон и го определяше като слуга на мюсюлманите, предател и подлец.

Предния ден, противно на всяка логика по отношение безопасността на армията, Дьо Ридфор взе решение, че не е нужно да се бърза към Тиверия. И то не защото искаше да избегне нова среща с Реймон от Триполи - графът беше сред тях, в лагера на армията. Защитата на крепостта бе поверил на съпругата си, графиня Ешива. Така че незнайно по какви съображения Дьо Ридфор обяви своето решение и тъй като повечето рицари бяха тамплиери, никой не дръзна да възрази. Дьо Ридфор беше обяснил на командирите, че в селцето Маскана, в близост до сегашното им местоположение, има кладенец, край който ще пренощуват, а на сутринта ще поемат към Тивериадското езеро.

Естествено, Ги дьо Лузинян, кралят на Йерусалим, имаше правото да отхвърли незабавно предложението на великия магистър, но с традиционното си малодушие той прие исканията му, насърчаван от Рейнал дьо Шатийон, друг мастит тамплиер и обичаен съмишленик на водача на Ордена. Ужасно своенравен и покварен, по-арогантен и по-властолюбив дори от Дьо Ридфор, Дьо Шатийон беше кастелан на грамадната крепост Керак, известна като Крепостта на гарвана - друга такава на планетата нямаше. Бе известен и с това, че за Саладин, султана на Египет, Сирия и Месопотамия, той беше най-омразният човек във франкските армии.

Още щом се разнесе заповедта, йерусалимската армия, най-голямата армия в осемдесетгодишната история на кралството, зае позиция и се разположи на лагер, но тогава легионите на огромната Саладинова армия - само конницата му превъзхождаше франките в съотношение десет срещу един - ги обкръжиха отвсякъде. Затворена в обръч още преди залез, франкската армия от хиляда и двеста рицари, подкрепени от десет хиляди пехотинци и не повече от две хиляди конници от леката кавалерия, направиха своя лагер, смазани и ужасени от потресаващата - и гибелна, за жалост - новина, че изворът, край който предводителите планираха да установят воините си, беше пресъхнал. Никой не бе помислил преди това да направи проверка.

Всички посрещнаха доволно хладния полъх на лекия бриз, който се появи на мръкване, но само след час взеха да ругаят, защото той през цялата нощ тласкаше дима към тях.

Небето започна постепенно да просветлява с първите лъчи на наближаващия ден и Синклер почувства дълбоко в душата си, че шансовете той и другарите му да оцелеят по време на предстоящото изпитание бяха нищожни. Превъзходството на противника беше просто потресаващо.

Рицарите тамплиери имаха свое мото: "Първи в боя, последни в отстъплението" и обичаха да се хвалят, че един замах на християнски меч обръща в бяг стотици врагове. Близо месец преди това тяхното арогантно убеждение беше довело до ужасяващата сеч при Кресон, отнела живота на голяма войска от тамплиери и хоспиталиери. През същия ден християнските отряди бяха ликвидирани до последния човек с изключение на самия велик магистър дьо Ридфор и четирима ранени рицари, чиито имена останаха неизвестни. Армията, която ги обкръжаваше този път, щеше веднъж завинаги да разкрие глупостта на подобно самохвалство. Войската на Саладин се състоеше предимно от гъвкава и издръжлива лека кавалерия. Неговите конници, на седлата на невероятно пъргави арабски коне, носеха леки доспехи, които не ограничаваха подвижността, и се биеха с оръжия от инкрустирана стомана и смъртоносни копия с тръстикови дръжки. Притежаваха забележителни бойни умения и можеха опитно да нанасят остри атаки, после бързо да се оттеглят, разделени на малки, бързи, изключително гъвкави отряди, които имаха съвършена организация, перфектно командване и идеална дисциплина. Десетки хиляди на брой, те всички говореха един език, арабски, и това им осигуряваше огромно предимство над франките, сред които мнозина не разбираха езика на християните, редом с които се сражаваха.

Синклер от доста време знаеше, че за тази Свещена война Саладин беше събрал армия - пълчищата, които ограждаха франкската войска - от различни части на Мала Азия, Египет, Сирия и Месопотамия, и освен това беше научил, че командването на тези подразделения е поверено на свирепите му кюрдски съюзници, които предвождаха елитните части. Според разни слухове, само конницата наброяваше близо петнайсет хиляди, а сам лично беше видял, че поддържащата пехота бе грамадна, защото, настъпвайки към франкския лагер, тя покриваше целия хоризонт, докъдето поглед стига. Синклер беше чул да се говори за осемдесет хиляди вражески меча. По негова преценка по-вероятно наброяваха петдесет хиляди, но и този брой не му носеше никакво успокоение.

- Главен виновник за тази трагедия е Ридфор. И двамата сме наясно с това, Синклер. Защо не признаеш истината?

Като въздъхна тежко, Синклер избърса с ръкав очите си.

- Защото не мога, Лок. Нямам право. Аз съм рицар тамплиер, а той е великият магистър на Ордена. Дал съм пред него обет за послушание. Всяка излишна дума от моя страна е вид предателство.

Локлан Мори се изкашля и се изплю, без да гледа накъде.

- Е, добре, на мен обаче не ми е велик магистър, така че мога да говоря свободно и ще кажа, че е умопобъркан... и той, и цялата му пасмина. Двамата с краля са една стока, а онова животно, Дьо Шатийон, е по-гнусен и от двамата, взети заедно. Безумно унизително е да стоим притиснати по такъв начин. Искам да се връщам у дома.

По устните на Синклер трепна лека усмивка.

- Шотладния е доста далече, Локлан, и едва ли ще стигнеш за един ден. Най-добре да останеш и да се държиш по-близо до мен.

- Ако ме убият тези варвари днес, душата ми ще стигне скалите на Бен Уивис още преди залез слънце. - Мори се поколеба за миг, после впери поглед в приятеля си. - Значи, по-близо до теб? Само че не съм от твоя кръг, пък и ти си част от ариергарда.

- Така е. - Синклер гледаше вторачено на изток, където небето не спираше да просветлява. - Но имам предчувствие, че още преди обяд вече никой няма да гледа до кого язди, дали до тамплиери или не. Стой близо до мен, приятелю, а ако загинем и душите ни се върнат в Шотландия, нека да са заедно и тогава, както беше преди да потеглят насам. - Той бавно насочи поглед към светлината, която се появи под масивната сянка на кралската палатка.

- Ама че безобразие - промърмори Мори.- Да си беше останал в леглото днес поне. Само така има надежда да направим нещо свястно и да спасим живота си.

Синклер го стрелна с очи и едва забележимо се усмихна.

- Хич и не се надявай, Локлан. Ако останем живи, ще ни хванат и ще ни продадат като роби. По-добре да загинем отведнъж, без да се мъчим... - Гласът му секна при острия звук на тръба и той сграбчи несъзнателно оръжието на кръста си. - Е, викат ни да се строяваме. Гледай да си по-близо до мен. Още при първия възможен случай... а ще го имаш много скоро, да знаеш това от мен... веднага се обръщай и потегляй към нашите позиции. Ще се намерим без проблем.

Мори тупна по рамото приятеля си.

- Щом казваш, ще го направя. Не е редно да оставям приятел в беда. Горе главата.

- Ще опитам, но днес всички ни чака най-тежка беда. Остава ни единствено да дадем скъпо живота си и шансът ти да го постигнеш редом с мен е много по-голям, отколкото моят - редом с теб, понеже всички мои събратя са тамплиери, при все че сигурно и ти си сред храбри хора.

Двамата се обърнаха кръгом и всеки пое към определената му позиция: Синклер - напред към рицарите тамплиери на гърба на хълма зад кралските палатки, а Мори - към набързо набраната войска от рицари християни и разни любители на приключения, отзовали се на бойния призив на Ги дьо Лузинян непосредствено след неговата коронация. Именно те съставляваха обкръжението на кралската особа - те бяха и хората около скъпоценната мощехранителница на Истинния кръст, който се извисяваше над всички тях.

Синклер видя, че разсъмването наближава - небето на изток вече порозовяваше. Миг след това той потръпна неволно при вида на ярката звезда, блеснала върху синьото небе. Не че беше суеверен като повечето си другари, но в последно време усещаше неочаквани изблици на тревога и все не намираше сили да ги потисне. Същата тази звезда при своето появяване на небето десетина дни преди това, точно три седмици след масовото клане на тамплиери при Кресон, беше предизвикала смут в редиците на франките, тъй като я приеха като явление от голямата поредица небесни зрелища, на които ставаха свидетели в последно време. Само през последната година те бяха видели шест слънчеви и две лунни затъмнения. За повечето хора това бяха осем ясни знака, че Бог не одобрява събитията в Светите земи. И ето че сега се появи и тази пламтяща точка в небето - една изключително ярка звезда, която се виждаше и денем. Някои приказваха - а пък духовниците не възразяваха, - че това е ново явяване на Витлеемската звезда, която е заблестяла пак, за да напомни на франкските воини за техния дълг към Бога и към Неговия възлюблен Син.

Синклер беше по-склонен да вярва на своите арабски познайници, които умееха да говорят френски. Според тях звездите притежаваха самостоятелни орбити и явно в конкретния момент част от най-ярките звезди на небосвода се бяха изравнили по хоризонтала и сливането на тяхната светлина бе довело до образуването на този огнен фар, който блестеше и посред бял ден.

Когато стигна до своята част, Синклер спусна наличника на гладкия си стоманен шлем и огледа своите другари. До един бяха бодри и готови за бой - тази сутрин нямаше шеги, нямаше закачки... не че иначе рицарите тамплиери обичаха да си разменят шеги, каза си той. По правило това се смяташе за непристойна форма на повърхностно поведение и липса на благочестие. Той потърси с поглед оръженосеца си Луис Чизъм, негов личен слуга още от детските му години. Когато Чизъм научи, че господарят му е станал член на братството на рицарите тамплиери, той видя в това възможност за нов, свободен живот и реши да остане редом до човека, когото познаваше като себе си, затова прие служба на оръжейник в Ордена. Щом Синклер тръгна към него, той се извъртя на седлото и се взря през облака дим към Рогата на Хатин и техните върхове.

- Казват, че това е мястото, където Христос е произнесъл думите от проповедта Си на планината - отбеляза той. - Ето там, на онези склонове пред нас. Чудно ми е дали би могъл да повлияе с някакви Свои думи на онази сган, която е там днес, и с това да промени хода на събитията. - После се обърна и погледна Синклер право в очите, продължавайки със силен шотландски акцент: - Дълъг път минахме от Единбург насам, сир Алек, и двамата с вас доста се променихме, след като се хванахме с тая работа... но това място, където ще умрем, е адски гадно.

- Нямаме избор, Люи - отвърна приглушено Синклер, произнасяйки по шотландски маниер името на Луис. - Не ние докарахме нещата дотук.

Чизъм сбърчи вежди.

- Е, да, ама да ви кажа тогава к'во мисля аз. - Погледна го отново в очите. - Ние вече сме готови. Хоспиталиерите също са започнали да се строяват, ей там, отдясно. Сигур всеки момент ще потеглят, затова не бива да мърдаме оттук. Видехте ли к'ва сган ни очаква и как здраво ще я загазим? - Той плюна, изсмука с език песъчинките, полепнали над зъбите му, и после пак се изплю. - Като гледам, не ни чака дълга битка, но требва да се бием до последно. Успех, сир Алек. Аз нема да изпускам из око дирника ви.

Синклер се усмихна и му протегна ръка.

- Бог да е с тебе, Люи. И аз няма да те изпускам от око. Странно, каква ли е причината за това забавяне?

При тези негови думи гръмна звукът на първата тръба и останалите веднага засвириха в отговор, при което армията пое към своето бойно разположение, начело с рицарите хоспиталиери, които оформяха авангарда. В центъра, непосредствено зад тези опитни бойци, застанаха кралските дружини, с кралския флаг, развят над главите им. Рицарите от кралската охрана се строиха заедно с християнските прелати и свещеници, носещи грамадната, изкусно изработена мощехранителница. Тя беше във формата на седефен кръст, покрит със скъпоценности, и представляваше ярък централен ориентир не само за своите бранители, но и за нападателите.

Обградили отвсякъде стегнатите редици на християнската армия, несметните пълчища на Саладин тъпчеха на място и постепенно добиваха видим образ между стълбовете дим и пясъчния прах, който излизаше изпод копитата на конете им. Те почти безшумно изчакваха да видят какви действия ще предприеме християнската армия.

Около Синклер всички бяха необичайно смълчани. Повдигнати на стремената, под първите проблясъци на зората, рицарите протягаха вратове над главите на другите, за да видят какво става напред. Чуваха се само безкрайно познатите звуци от тъпчещи копита и силно пръхтене, триенето на ремъци и подрънкването на доспехите. Гъст пясъчен прах се вдигаше дори при най-малкото движение и се смесваше с димните изпарения.

Синклер прибра меча в ножницата и леко се приведе на седлото, вторачвайки се отново в Луис Чизъм.

- Не се отделяй от мен, Люи. В тая мръсна битка няма да има милост за никого.

Точно в същия миг гръмна с все сила общият рев на тръбите и бойците около него веднага се изправиха в готовност за предстоящия бой, а Синклер се почуди как е възможно някой до докара нещата до такава идиотска ситуация, при която нямаха излаз отникъде и във всички посоки ги очакваха единствено сблъсъци с превъзхождащата ги по численост вражеска конница. Впоследствие тази мисъл остана последният му ясен спомен преди настъпването на сетнешния хаос, малко след като се чу как зад гърба му в редиците на тамплиерите настана силен смут, подсказващ за мощна атака на сарацинската кавалерия, приближила незабелязано от запад, където небето още не беше просветляло, под прикритието на димната завеса.

Синклер и другарите му тамплиери от ариергарда реагираха моментално с изкусни маневри и в началото превъзхождаха врага, сражавайки се безмилостно, за да отблъснат от тила набега на сарацинската елитна конница. Те не спираха да нанасят удар след удар, но не успяваха да изтласкат нападателите, защото вражеските бойци всеки път уж оредяваха пред погледа им, но след това отново се прегрупираха и обграждаха недоумяващите, тежковъоръжени рицари. Разярени от коварството на мюсюлманските стрелци, които убиваха масово конете им, а после намушкваха и свалените конници, рицарите бяха неумолимо изтласкани обратно към собствените им редици, ала там с изумление откриха, че кралят бе наредил на войниците си да издигнат бариера от защитни палатки между него и настъпващата откъм тила вражеска войска. Колкото и да беше невзрачна и безполезна тази бариера, тя причини безредие сред оцелелите тамплиери и доведе до разцепване на техните редици, защото ги принуди да търсят начини някак да се промушат с конете си между палатките, докато вражеската кавалерия плющеше по петите им. Но дори когато преминаха от другата страна на брезентовата преграда, пак не намериха нито облекчение, нито подкрепа, защото рицарите от централните формирования тъпчеха безпомощно около краля и Истинния кръст, бутаха се един в друг и изобщо нехаеха, че трябва да освободят пространство за сражението.

Изцяло по вътрешен рефлекс Синклер поведе своята дружина надясно, после направи добре премерена извивка наляво, за да заобиколят бъркотията от хора и коне, която се изпречи пред тях, макар добре да съзнаваше, че по такъв начин десните редици ще останат незащитени от ударите на вражеските стрелци. Забеляза как Луис Чизъм провисна на седлото, прободен от няколко стрели, но в същия миг сам той бе нападнат изневиделица от конник върху жилав и пъргав дребен жребец. Но когато Синклер успя да отклони мощния сарацински ятаган, като мина на безопасно разстояние от едната страна на своя противник, посичайки го през врата само с един жесток замах на меча си, Луис вече беше на доста голямо разстояние зад него и беше невъзможно да го търси в разгара на битката.

Къде се загубиха дванайсетте хиляди пехотинци от тяхната армия? Синклер не виждаше и следа от тях, а светът се беше смалил до една малка, заравнена от конските копита бойна сцена, потопена в дим и прах, и хаос, и кошмарни писъци, и върху нея от всички страни се свличаха тежко ранени тела на хора и животни. Умът му едва смогваше да се справи със стремителната смяна на образи и събития - пред очите му непрестанно се нижеха мимолетни гледки, а в главата му припламваха мисли, пресичани тутакси от поредния сблъсък с крещящ от озлобление варварин, от поредния размах на меча и щита му. Върху гърба му се стовари тежък удар и той избегна свличането от коня само защото успя да закачи лакът на задния лък на седлото. Затова пък изгуби щита си, но той знаеше, че и щитът няма да му е от помощ, ако втори път му нанесат подобен удар или ако падне от коня. Дръпна силно юздите и успя да се изправи на седлото, повеждайки коня далеч от опасното място. За секунди се озова в края на мелето, върху една височина, откъдето имаше поглед към склона - там хоспиталиерите от авангарда бяха оградени, отрязани от главните сили от част от вражеската конница, вклинена в продълговатото пространство между тях и центъра.

Само това успя да види, преди да привлече вниманието на двама сарацини, които се насочиха едновременно към него, приклещвайки го от две страни. Синклер реши да се заеме най-напред с по-дребния - този отдясно - и моментално пришпори своя изнемогващ кон, вдигайки решително меч, след това насочи острието рязко напред и наниза вражеския боец, а от силата на удара мечът едва не се изскубна от ръката му. Стискайки юздата с лявата ръка, той си пое въздух с усилие и обърна коня, за да посрещне втория нападател, долепил се почти до гърба му. Конят се изправи уплашено, стреснат от неочаквано връхлетялата сянка. Прилагайки една своя стара, изпитана маневра, практикувана стотици пъти, Синклер се приведе към седлото, запъна крака в стремената, отпусна юздите върху врата на изправения кон и извади кинжала си. С остър, решителен замах отби смъртоносния ятаган на врага, приземи коня до него и с протегнатата си лява ръка го прониза косо с безмилостното острие. Метална подутина под ватираната ризница на противника накара кинжала да отскочи за миг, забивайки се обратно точно под брадичката, и конникът се катурна назад с краката нагоре, рязко покосен от тежкия удар. Синклер инстинктивно стисна дръжката още по-силно, напрягайки мускули, за да не бъде повлечен от тежестта на падащия труп, но острието излезе с лекота и той без затруднение се вдигна на седлото. Заклатушка се замаян, омаломощен, и чак след няколко минути си даде сметка, че не го застрашава никой - в бурята бе настъпило кратко затишие.

Над него и около него просветваха метални отблясъци на утринното слънце, като вдигна поглед, видя, че в далечината, по високите склонове на Хатин, се водеше друга битка. Едно пехотно формирование, навярно християнско, се оттегляше от високото било, поемайки надолу по източния склон към Тиверия. В следващия миг чу името си и моментално се извърна - дружина бойни другари крачеха бавно към него. Той пришпори коня и препусна към тях, без да обръща внимание на множеството стрели, свистящи от всички страни досущ разгневени оси; заедно с другарите си се засили нагоре по склона, обратно към кралската палатка, за да защитават краля и Истинния кръст. Там горе, в близост до краля, отдъхнаха за кратко, защото врагът се оттегли, за да се прегрупира. В този миг на затишие Синклер и братята му по оръжие се загледаха към възвишенията и видяха, че там се разиграва трагедия.

Незнайно по чия заповед пехотата беше поела нагоре по склоновете на планината Хатин. Малко преди да стигнат върха, поредната конна формация от неизчерпаемата кавалерия на Саладин блокира пътя им. Изведнъж по целия склон сякаш лумнаха пламъци, пехотната бригада - десет хиляди души с подкрепление от две хиляди конници, видимо полудели от жажда и от задушливия дим, поеха обратно и се втурнаха стремително надолу, право към убежището, което светлееше в далечината, към водите на Тивериадското езеро, озарени от лъчите на сутрешното слънце. Очевидно войниците бяха решили да прегазят вражеските редици и да си проправят път към езерото. Синклер с ужас си даде сметка какво предстоеше да се случи. Не беше по силите му да направи каквото и да било, а и си имаше свои собствени задължения - той и другарите му също трябваше да посрещнат немалко опасности, - така че не му остана време да проследи кървавата сеч в подножието на склоновете, където сарацините просто се отдръпнаха, давайки път на атаката, и оставиха на своите конни стрелци да унищожат връхлитащите пехотинци. От могилата, където беше издигната палатката на краля, се видя как всичко приключи за не повече от час. Залостени около краля, всички рицари станаха свидетели на масовото клане под тях, след което не остана жив войник, а загинаха безполезно дванайсет хиляди бойци от собствената им армия, ала в този момент никой не беше в състояние да им помогне с каквото и да било.

Сарацините също видяха случилото се и реагираха с ожесточена атака срещу конната дружина на билото. Притиснаха ги отвсякъде, прииждайки на вълни в неспирни атаки, твърдо решени да пометат рицарската конница благодарение на огромното си числено превъзходство. Впоследствие Синклер научи, че Саладин месеци преди това бил обмислял внимателно тази атака и взел решение най-голямата сила в битката срещу тежковъоръжените християнски рицари да бъде неговата конница от стрелци. Всеки стрелец бе влязъл в боя с пълен колчан стрели, отделно ги следваше обоз от седемдесет камили, натоварени със запасни стрели. Опустошителната градушка от бойни стрели, която се изсипа върху франкските рицари, успя да ги разгроми доста бързо.