Към Bard.bg
Селестинското пророчество (Джеймс Редфийлд)

Селестинското пророчество

Джеймс Редфийлд
Откъс

ПОВРАТНА ТОЧКА

Когато пристигнах пред ресторанта, паркирах колата и се облегнах на седалката, за да помисля. Знаех, че Чарлин е вече вътре и ме очаква да поговорим. Какво ли имаше да ми каже? Шест години не бяхме се виждали. И защо ли се появяваше тъкмо сега, когато бях решил за около седмица да се уединя?

Слязох от колата и се отправих към ресторанта. Зад мен на запад потъваха последните лъчи на слънцето и хвърляха златисти отблясъци по влажния паваж на паркинга. Едва преди час премина кратка буря, която всичко заля и сега лятната вечер бе прохладна и свежа, почти нереална в гаснещата светлина. Полумесецът вече се бе откроил на небето.

Вървях, споходен от някогашните си спомени за Чарлин. Дали бе все така красива, пламенна? Как ли се бе променила с времето? И какъв ли ще да е този ръкопис, за който спомена - този древен документ, открит в Южна Америка, за който така да няма търпение да ми разкаже?

- Самолетът ми има двучасов престой - обади ми по телефона тя. - Искаш ли да идем някъде на обяд? Този ръкопис ще те заинтересува - и ти имаш малко склонност към подобен род мистика.

Подобен род мистика? Какво ли имаше предвид?

Ресторантът беше претъпкан. Имаше двойки, които чакаха някоя маса да се освободи. Открих разпоредителката и тя ми каза, че Чарлин вече се е настанила. Поведе ме към един подиум над централната част на ресторанта. Когато изкачих стъпалата, видях група хора, стълпени край една от масите. В навалицата имаше и двама полицаи. Те най-внезапно се обърнаха и се втурнаха покрай мене надолу по стъпалата. Когато и останалите от тълпата се разпръснаха, видях, че в центъра на това всеобщо внимание бе една жена на масата... Чарлин!

Бързо се отправих към нея.

- Какво става, Чарлин? Какво се е случило?

Тя тръсна глава привидно възмутена, изправи се и на лицето є се появи добре познатата ми лъчезарна усмивка. Косата є, както забелязах, бе малко попроменена, но лицето є си бе останало същото, каквото си го спомнях: дребни фини черти, широка уста, огромни сини очи.

- Направо да не повярваш - каза тя и приятелски ме прегърна. - Преди няколко минути станах за малко и през това време някой ми откраднал куфара.

- А в него какво имаше?

- Нищо особено - книги, списания. Бях си ги взела за из път. Пълна лудост. Хората от околните маси казват, че някакъв тип просто така си се приближил, взел си куфара и излязъл. Казаха на полицаите как изглеждал и те тръгнаха да претърсват наоколо.

- Не мога ли да им помогна с нещо?

- Не, не. Остави това. Нямам много време, а ми се иска да си поговорим.

Кимнах и Чарлин предложи да седнем. Приближи се сервитьор и ние прегледахме менюто и поръчахме. Поговорихме десетина-петнайсет минути за туй-онуй. Не исках да се впускам в приказки за себе си и защо съм се уединил, но Чарлин не се примири с такава неопределеност. Облегна се назад и пак ме стрелна с познатата си усмивка.

- Добре, а сега кажи какво по-точно става с тебе? - постави въпроса направо тя.

Погледнах я в очите, които изпитателно ме наблюдаваха.

- Значи искаш веднага всичко да разбереш, а?

- Както винаги - отвърна тя.

- Ами в момента съм си дал малко почивка край езерото. Това е. Преуморен съм, а и ми се ще да помисля за някои неща.

- Споменавал си ми за това езеро. Но май си спомням, че имахте намерение със сестра ти да продавате мястото.

- Не сме го продали. Но наистина данъците са прекалено високи. Непрекъснато се увеличават, защото парцелът е близо до града.

Тя кимна.

- Ясно. И какви са ти плановете?

- Още не знам. Имам нужда от промяна.

Тя ме погледна заинтригувано.

- Да не би и ти да не можеш да си намериш място като всички напоследък?

- Вероятно е така - отвърнах аз. - Защо питаш?

- Пише го в Ръкописа.

Аз не отвърнах. Само я погледнах.

- Кажи ми нещо за този Ръкопис.

Тя се облегна на стола, сякаш да си събере мислите, после отново срещна погледа ми.

- Нали ти казах по телефона, че преди няколко години напуснах вестника и започнах работа към една фирма за изследване на културните и демографски промени към Обединените нации. Напоследък ходих по работа в Перу. Правих проучвания към университета в Лима и дочух, че бил открит някакъв си стар ръкопис, но никой нищо повече не можа да ми каже, дори и в катедрите по археология и антропология. Обърнах се към правителството, а те пък ми отказаха всякаква информация. Някой ми спомена, че правителството искало да скрие за съществуването на такъв ръкопис. Имало си съображения, но така и не разбрах какви.

- А ти нали си ме познаваш - продължи тя. - На любопитството ми не може да се устои. Свърших си работата и останах още няколко дни да видя какво мога да узная. В началото стигах все до задънена улица. Но веднаж в една закусвалня в покрайнините на Лима ми направи впечатление свещеник, който ме наблюдаваше. Накрая дойде при мене и ми призна, че същия ден ме е чул да разпитвам за Ръкописа. Не си каза името, но беше готов да отговори на всичките ми въпроси.

Тя се позапъна, после отново настойчиво ме погледна.

- Той твърди, че Ръкописът датира от около 600-та година пр.н.е. В него се говори за бъдещ коренен прелом в живота на човечеството.

- И кога ще започне този прелом? - попитах аз.

- През последните десетилетия на двадесети век.

- Искаш да кажеш, в наше време?!

- Да, в наше време.

- И в какво ще се състои този прелом? - попитах аз.

Въпросът ми като че ли малко я затрудни, но тя отвърна:

- Свещеникът твърдеше, че това ще бъде един бавен процес на пробуждане на съзнанието не в религиозен, а в духовен смисъл. На път сме да открием нещо ново за човешкия живот на тази планета, за това какъв е смисълът на нашето съществуване и това познание, по думите на свещеника, коренно ще промени човешката култура.

Тя замълча малко, след което добави:

- Свещеникът твърди, че Ръкописът е разделен на части или глави, всяка от които е посветена на отделно откровение. Там се казва, че в наше време хората ще започнат да осмислят тези откровения в хода на постепенното развитие към една напълно духовна култура на Земята.

Аз малко иронично вдигнах вежди и поклатих глава:

- И значи ти наистина вярваш на всичко това?

- Ами, според мен... - започна тя.

- Само се огледай наоколо - прекъснах я аз, сочейки към тълпата под нас. - Ето ти го реалния свят. Да забелязваш някаква промяна?

Едва бях изрекъл тези думи и от крайната маса долетя някаква ядна реплика. Не разбрах за какво се отнасяше, но бе изречена на такъв висок глас, че целият ресторант се смълча. Веднага ми мина през ума, че може да е станала нова кражба, но после стана ясно, че е кавга. Някаква жена на около 30 години се бе изправила на масата и гледаше с убийствен поглед мъжа насреща є.

- Не! - кресна тя. - Цялата работа е, че всичко между нас е свършено! Ясно ли ти е? Свършено е!

Тя се овладя, хвърли салфетката на масата и напусна.

И двамата с Чарлин се спогледахме. Бяхме шокирани, че това избухване бе станало тъкмо в момента, когато коментирахме хората наоколо. Чарлин посочи с глава към мъжа, който бе останал сам, и каза:

- Ето че светът се променя.

- Но как? - не отстъпвах аз.

- В Първото откровение се говори за тази промяна. Тя според свещеника в началото се усеща неосъзнато, като чувство на дълбока неудовлетвореност.

- Неудовлетвореност ли?

- Да.

- Неудовлетвореност от какво?

- Тъкмо в това е въпросът! Първоначално не си даваме сметка. Според Ръкописа в нас започва да се заражда един нов опит... В живота ни започва да се явява нещо особено, мигове на сила и вдъхновение. Първоначално ние не можем да ги определим, нито да ги задържим и когато ни напуснат, оставаме с чувство на неудовлетвореност от живота, който отново става съвсем обикновен.

- И ти мислиш, че онази жена, която избухна, е обладана от такава именно неудовлетвореност?

- Да. И тя е като другите. Ние всички искаме да се реализираме, да имаме всичко в живота. Това вечно неудовлетворено търсене е в основата на егоцентризма, който през последните десетилетия е заразил всичко - от Уол Стрийт до уличните тайфи.

Тя ме погледна право в очите.

- А в отношенията помежду си проявяваме такава взискателност, че те стават направо невъзможни.

Забележката є ме накара да си спомня последните ми две връзки. И двете бяха много силни в началото, но се разрушиха за по-малко от година. Чарлин търпеливо почака да се обърна отново към нея.

- Как по-точно се обясняват нашите лични връзки? - попитах аз.

- Дълго разговарях със свещеника по този въпрос - отвърна тя. - Според него, когато двамата партньори в една връзка имат прекалени изисквания, когато всеки очаква другият да живее в нейния или неговия свят, да участва във всичко, което той или тя прави, неизбежно започва борба на междуличностни интереси.

В думите є имаше основание. Последните ми две връзки се бяха изродили в междуличностна борба. И в двата случая се стигна до конфликти, защото всеки се чувстваше пренебрегнат. Времето сякаш не стигаше. Все не бяхме съгласни какво да направим, къде да отидем, чии интереси да предпочетем. Не можехме да решим какво ще правим през деня, защото искахме различни неща.

- Именно този сблъсък на интереси - продължи Чарлин - според Ръкописа ще направи невъзможно за хората да живеят по-дълго заедно.

- Не е особено духовно твърдение - забелязах аз.

- Същото казах и аз на свещеника - отвърна Чарлин. - Той ми напомни, че доколкото болестта, обхванала обществото напоследък, води до чувство за неудовлетвореност и неспокойствие, проблемът е временен и ще намери своето решение. Ние вече започваме да осъзнаваме към какво се стремим, каква е същността на онази друга опитност, до която започваме да се докосваме. Когато се проникнем напълно от това съзнание, ще разберем и Първото откровение.

Обядът пристигна и ние млъкнахме за няколко минути, докато сервитьорът ни долее вино и опитаме взаимно ястията си. Когато се протегна през масата да вземе хапка от моята сьомга, Чарлин сбърчи нос и се разсмя. С нея се чувствах особено леко и свободно.

- Добре тогава, каква е тази опитност, която трябва да постигнем? - попитах аз. - Какво се казва в Първото откровение?

Тя се позапъна, не знаеше как да започне.

- Трудно е да се обясни. Но ето как го формулира свещеникът. Според него Първото откровение се отнася до това да разберем смисъла на случайностите в нашия живот.

Тя се приведе по-близо към мен.

- Случвало ли ти се е да чувстваш, че ти се иска да направиш нещо, да осъществиш някои неща в живота си, а да не знаеш как. И тъкмо вече си забравил и си се заел с друго, ненадейно срещнеш някого, прочетеш нещо или отидеш някъде и получаваш възможност да осъществиш онова, което си си представял?

- Според свещеника - продължи тя - подобни случайности стават все по-често и по поразителен начин надхвърлят онова, което би могло да се нарече чиста случайност. Изглеждат предопределени, сякаш животът ни се ръководи от някаква необяснима сила. Такова преживяване внушава мистично усещане, вълнение, което кара човек да се чувства истински жив. Свещеникът говореше, че такива преживявания ни карат сами да ги търсим и да се стремим към тях. Все повече хора ежедневно се убеждават, че тези мистични събития са реални и изпълнени със смисъл, че зад нашия всекидневен живот се крие нещо друго. С това съзнание е свързано и Първото откровение.

Тя ме погледна, очаквайки нещо да кажа, но аз мълчах.

- Нима не разбираш? Първото откровение преосмисля тайната, която обгръща нашия живот на земята. Макар и да не разбираме тези мистични случайности, които преживяваме, все пак знаем, че са реални. Отново, както през детството усещаме, че животът има една скрита страна, която трябва да открием, че зад всичко видимо действа един невидим закон.

Чарлин се бе привела още по-близо към мен и жестикулираше убедително.

- Значи ти наистина вярваш във всичко това, така ли? - попитах аз.

- На времето си спомням, че и ти говореше за подобни преживявания - отвърна сериозно тя.

Стъписах се от тази забележка. Та тя наистина беше права. По едно време непрестанно ме връхлитаха подобни случайности и аз даже се опитвах да им намеря психологическо обяснение. Но възгледите ми оттогава се бяха променили. Подобни схващания вече ми се струваха незрели и нереалистични. Дори бях престанал да им обръщам внимание.

Обърнах се към Чарлин и казах за свое оправдание:

- Сигурно по онова време съм чел източна философия или християнски мистицизъм. Както и да е. Та според тебе излиза, че това Първо откровение е писано много отдавна, така ли е, Чарлин? Но сега нещата са се променили. Как едно толкова старо схващане за някакви си мистични случайности би могло да доведе до промяна в културата?

Чарлин се загледа в масата, после отново вдигна поглед към мене.

- Не искам да ме разбираш неправилно - каза тя. - И по-рано са били преживявани и описвани подобни състояния. Всъщност и свещеникът спомена, че Първото откровение не е ново. В хода на човешката история отделни индивиди са се домогвали до съзнанието за тези случайности и тъкмо това съзнание стои зад много от големите постижения на философията и религията. Новото сега е в нарасналото количество на хората, които са готови да стигнат до това познание. Според свещеника настоящата промяна ще се осъществи, поради нарасналия брой на индивидите, достигали до такова съзнание едновременно.

- И какво по-точно има предвид?

- В Ръкописа се твърди, че броят на хората, които осмислят тези случайности, рязко ще се увеличи през шестото десетилетие на двайсти век. Този брой ще продължи да нараства някъде докъм началото на идния век, когато тези индивиди ще достигнат определено количество - количество, което аз наричам критична маса. Ръкописът предрича, че когато се достигне критичната маса, цялата култура ще започне да приема тези случайности сериозно. Всички ще започнат да си задават въпроса какъв е този мистичен процес, който стои в основата на човешкия живот на земята. И именно поставянето на този въпрос в широк мащаб ще направи възможно осъзнаването и на останалите откровения.

- Той каза ли колко са откровенията?

- Не, но спомена за Второто откровение. Според него то дава възможност за по-правилно тълкуване на събитията от новата история, което изяснява настъпващата промяна.

- Спря ли се по-подробно на това?

- Нямаше време. Имал работа. Уговорихме се да се видим в дома му следобед, но не го намерих. Чаках го три часа, но не дойде. Тъй че ми се наложи да тръгвам, за да си хвана самолета за дома.

- Значи не сте говорили повече.

- Не. Не съм го виждала оттогава.

- А и правителството е отрекло съществуването на такъв Ръкопис?

- Да.

- А кога стана всичко това?

- Преди около месец и половина.

Няколко минути се хранихме мълчаливо. Накрая Чарлин вдигна очи и попита:

- И така, какво мислиш?

- Не зная - казах аз.

Донякъде приемах скептично идеята, че хората подлежат на промяна. Но в същото време ме привличаше мисълта, че Ръкопис с подобно съдържание би могъл наистина да съществува.

- Поне някакво копие не ти ли показа? - попитах аз.

- Не. Разполагам само с бележките си.

Замълчахме отново.

- Разбираш ли - наруши мълчанието тя. - Наистина мисля, че тези идеи ще ти се сторят интересни.

Погледнах я.

- Имам нужда от доказателство за верността на този Ръкопис.

Тя отново широко се усмихна.

- Какво има? - попитах я.

- Точно същото казах и аз.

- На кого, на свещеника ли?

- Да.

- А той какво ти отвърна?

- Каза, че доказателството е самият опит.

- И какво има предвид?

- Че Ръкописът се потвърждава от опита. Ако честно анализираме живота и преживяванията си до този исторически момент, ще установим, че идеите на Ръкописа са верни, че звучат правдоподобно.

След като се подвоуми, тя попита:

- А ти как ги намираш?

Замислих се. Дали имаше нещо вярно във всичко това? Дали всички изпитваха това неудовлетворение, което чувствах аз, и дали то бе предизвикано от усещането през последните тридесет години, че в този живот има нещо, което не познаваме, което не се съдържа в опита?

- Не мога да кажа със сигурност. Нужно ми е време да помисля.

Излязох в градинката зад ресторанта и застанах зад една кедрова пейка с лице към фонтана. От дясната ми страна се виждаха примигващите светлини на летището и се чуваше шума на самолет, готвещ се за отлитане.

- Какви красиви цветя - обади се Чарлин зад мен.

Аз се обърнах и я видях да приближава по алеята, загледана с възхита в лехите петунии и бегонии, които обграждаха редицата от пейки. Тя застана до мен и ме накара да я прегърна. В мен нахлуха спомени. Преди години, когато и двамата живеехме в Чарлотсвил, щата Вирджиния, редовно прекарвахме вечерите си заедно в разговори. Повечето от разговорите ни се въртяха около разни научни теории и психология. И двамата се чувствахме очаровани от тези разговори и един от друг. Поразителното беше, че въпреки това отношенията ни си оставаха платонични.

- Страхотно се радвам да те видя отново - каза тя.

- Зная - отвърнах аз. - Срещата ни извиква много спомени.

- Чудно защо прекъснахме връзките си? - попита тя.

Въпросът є отново ме върна назад. Спомних си последния път, когато видях Чарлин. Тя ме изпрати до колата ми. По онова време се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало.

Когато сега се обръщах назад към изминалите шест години, струваше ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна? Само един-два пъти си бях спомнил за Чарлин, откакто тя ми бе помогнала да стигна до идеите си за детската травма, и ето че тя отново се бе върнала в живота ми - и разговорът ни бе все така вълнуващ, както в миналото.

- Вероятно защото работата ми напълно ме погълна - казах аз.

- И с мен стана така - отвърна тя. - Във вестника беше непрекъсната въртележка. Нямах време да вдигна очи. Забравих за всичко останало.

Аз я прегърнах през рамо.

- Знаеш ли, Чарлин, бях забравил колко е приятно да се говори с теб. Разговорите ни са толкова леки и непринудени.

Очите и усмивката є потвърждаваха усещането ми.

- Зная - каза тя. - Аз самата цялата се изпълвам с енергия от разговорите си с тебе.

Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Чарлин отправи поглед през рамото ми към входа на ресторанта. Лицето є пребледня и на него се изписа тревога.

- Какво има? - попитах аз и обърнах поглед нататък.

Няколко души вървяха към паркинга и си говореха, но в това нямаше нищо необичайно. Отново се обърнах към Чарлин. Тя все още изглеждаше разтревожена и объркана.

- Какво стана? - повторих аз.

- Видя ли оня мъж до предната редица на колите - със сивата риза?

Отново се обърнах към паркинга. Още една група хора излизаше през вратата.

- Какъв мъж?

- Мисля, че вече не е там - взираше се тя.

Погледна ме в очите.

- Хората от околните маси казаха, че мъжът, който откраднал куфара ми, имал проредяла коса и брада и носел сива риза. Струва ми се, че току-що го видях там при колите... Гледаше към нас.

Стомахът ми се сви от притеснение. Казах на Чарлин, че веднага се връщам и излязох на паркинга да се огледам, като внимавах да не се отдалечавам много. Не видях никой, който да отговаря на описанието.

Когато се върнах на мястото си, Чарлин пристъпи към мен и каза тихо:

- Дали пък онзи човек не е предположил, че разполагам с копие на Ръкописа и затова да ми е взел куфара? И сега се опитва да го върне?

- Не зная - казах аз. - Но ще се обадим пак в полицията и ще им кажем какво си видяла. Мисля, че трябва да проверят също и пътниците от твоя самолет.

Влязохме и се обадихме на полицията. Когато пристигнаха, информирахме ги за станалото. Те преглеждаха всяка кола в продължение на двайсетина минути, след което казаха, че нямат повече време. Наистина, съгласиха се да направят проверка на всички пътници от самолета на Чарлин.

Когато полицаите си тръгнаха, ние с Чарлин отново застанахме край фонтана.

- За какво говорехме, преди да зърна онзи човек? - попита тя.

- Говорехме за нас - отвърнах аз. - Чарлин, защо реши да ми кажеш за всичко това?

Тя озадачено ме изгледа.

- Когато бях в Перу и онзи свещеник ми разказваше за Ръкописа, мисълта за тебе непрекъснато ми се въртеше в главата.

- О, наистина ли?

- В началото не обърнах внимание на това - продължи тя, - но когато се върнах във Вирджиния, всеки път щом помислех за Ръкописа, се сещах и за тебе. Няколко пъти се канех да ти се обадя, но все нещо ме отклоняваше. После ми възложиха работа в Маями, където отивам сега. И се оказа, че самолетът ми има престой тъкмо тук. Щом кацнахме, веднага потърсих в тефтерчето си твоя номер. Телефонният ти автомат информира, че могат да те търсят край езерото само в краен случай, но аз все пак реших, че няма да е зле да ти се обадя.

Просто не знаех какво да мисля. Погледнах я и казах най-сетне:

- Да, разбира се. Толкова се радвам, че се обади.

Чарлин си погледна часовника.

- Закъснявам. Трябва да се връщам на летището.

- Ще те закарам - казах аз.

Спряхме пред главния вход и се отправихме към мястото за оставяне на багажа. Оглеждах се внимателно за нещо необичайно. Когато пристигнахме, самолетът вече се готвеше за отлитане и един от полицаите, с които се бяхме срещнали, правеше проверка на пътниците. Приближихме и той ни обясни, че е проверил всички, които се качват, но никой не отговарял на описанието на крадеца.

Благодарихме му и когато си отиде, Чарлин се обърна към мене и ми се усмихна.

- Трябва да тръгвам - каза тя и протегна ръце да ме прегърне. - Ето ти телефонните ми номера. И нека този път да поддържаме връзка.

- Чуй ме - казах аз, - искам да внимаваш и ако забележиш нещо необичайно, да се обадиш на полицията!

- Не се тревожи за мен - отвърна тя. - Всичко ще бъде наред.

Ние се погледнахме в очите, сякаш да си кажем много неща.

- Какво смяташ да правиш с този Ръкопис? - попитах аз.

- Не зная. Ще следя всяка информация, свързана с него.

- Ами ако бъде забранено да се разпространява информация?

Тя отново ме стрелна с обичайната си широка усмивка.

- Знаех си аз, че няма да останеш безразличен към този Ръкопис. Такава идея не може да не ти хареса. Ами ти какво смяташ да правиш?

Свих рамене.

- Вероятно ще се опитам да узная повече.

- Прекрасно. Кажи ми, ако разбереш нещо.

Ние отново се сбогувахме и тя се отдалечи. Видях я как се обърна и ми махна с ръка, след което изчезна в коридора. Върнах се при моя джип и потеглих обратно към езерото. Спрях само на едно място да налея бензин.

Щом пристигнах, излязох на закритата веранда и се отпуснах в един люлеещ се стол. Песни на щурци и квакане на жаби изпълваха нощта. Някъде в далечината долиташе печалният глас на козодой. Отвъд езерото луната се бе снишила на запад и хвърляше надипленото си отражение върху водната повърхност.

Тази вечер се бе случило нещо наистина любопитно, но аз си оставах скептично настроен по отношение на цялата тази идея за културна трансформация. Както повечето хора, и аз се увличах от социалния идеализъм на шестдесетте и седемдесетте години, че дори и от духовните интереси на осемдесетте. Въпреки това трудно можеше да се определи какво става всъщност. Що за нова информация би могла да се появи, та да промени целия човешки свят? Всичко това звучеше твърде идеалистично и отвлечено. Та нали хората са живели на тази планета от дълги векове? Защо се налага да проникнем в смисъла на своето съществуване с такова голямо закъснение? Стоях загледан във водата още няколко мига, след което угасих светлината и отидох в спалнята да почета.

На другата сутрин се събудих внезапно. Бях сънувал нещо, което се запечата в съзнанието ми. Няколко минути стоях вторачен в тавана на спалнята и ясно си припомних целия сън. Вървях през някаква гора и търсех нещо. Гората бе огромна и невероятно красива.

Озовавах се в редица ситуации, в които се чувствах напълно объркан и изгубен, не знаех какво да правя. И всеки път, по най-невероятен начин, неизвестно откъде се появяваше някой, който ми посочваше накъде да тръгна. Така и не разбрах какво всъщност търсех, но след този сън се събудих невероятно бодър и уверен в себе си.

Седнах в леглото. Един слънчев лъч проникваше през стъклото и озаряваше една просека от стаята, в която просветваха прашинки. Станах и отидох да дръпна пердетата. Денят бе лъчезарен: синьо небе, ярко слънце. Лек ветрец нежно полюшваше дърветата. Обикновено по това време на деня водната повърхност на езерото е надиплена и блестяща, а вятърът обгръща с хлад влажната кожа на плувеца.

Излязох и се гмурнах под водата. После изплувах на повърхността по средата на езерото и се обърнах по гръб, за да погледам познатите си планини. Езерото се намираше в долина, обградена от три планински вериги, и гледката, която се откриваше от него, беше изключителна. Беше я открил моят дядо, когато бил млад.

Преди сто години като момче той за първи път кръстосвал тези планини - едно любознателно, впечатлително дете сред този все още див свят, в който живеели пуми, глигани, а имало и някои индиански паланки по северния склон. Тогава дядо ми се заклел, че един ден ще живее в тази забележителна долина с огромни стари дървета и седем извора, и накрая бе успял да изпълни своята клетва. По-късно си бе направил изкуствено езеро и къщичка и често се разхождаше из околността с малкия си внук. Никога не успях да разбера от какво толкова бе запленен дядо ми в тази долина, но се постарах да запазя земята, дори когато тя бе застрашена от настъплението на цивилизацията.

От средата на езерото, близо до върха на северния склон, се издаваше скала. Дядо ми често ходеше там. Вчера и аз се изкачих до нея. Исках да намеря успокоение в гледката, ароматите и воя на вятъра сред върхарите на дърветата. И докато седях така и разглеждах езерото и гъстата зеленина на долината под мене, постепенно се почувствах по-добре, сякаш енергията на мястото и перспективата премахнаха някакъв блокаж в съзнанието ми. Само няколко часа подир туй аз вече говорех с Чарлин и слушах нейния разказ за Ръкописа.

Заплувах обратно и излязох от водата, като се улових за дървения пилон пред бараката. Направо да не повярваш. Идвам аз да се скрия тук сред тези хълмове, напълно разочарован от живота, и изведнъж, като по поръчка, се появява Чарлин и ми обяснява причината, поради която се чувствам така неудовлетворен - опирайки се на някакъв стар ръкопис, който обещава да разкрие тайната на човешкото съществуване.

Но в същото време разбирах, че пристигането на Чарлин е тъкмо онзи вид случайност, за каквито се говореше в Ръкописа - то всъщност не можеше да бъде проста случайност. Дали пък този древен документ не бе верен? Дали наистина, въпреки целия ни негативизъм и цинизъм, постепенно не се изграждаше едно критично количество хора, които осъзнаваха наличието на подобен вид случайности? Дали пък хората в настоящия момент наистина нямаше да проникнат в същността на това явление, с което да стане възможно да разберат и смисъла на самия живот?

Какво ли би означавало едно такова ново схващане? Дали останалите откровения в Ръкописа нямаше да ни разкрият това, както бе твърдял свещеникът?

Трябваше да взема решение. Ръкописът откриваше пред мен една нова цел, нова перспектива за живот. Въпросът беше - какво да правя оттук нататък? Дали да спра дотук, или да се опитам да узная нещо повече? Мина ми през ум, че това може би криеше опасност. Кой ли бе откраднал куфара на Чарлин? Дали някой от онези, които искаха да потулят следите на Ръкописа? И как можех да разбера това?

Премислях дълго всички възможни рискове, но най-сетне връх взе моят оптимизъм. Реших, че няма защо да се безпокоя. Ще бъда внимателен и предпазлив. Влязох и набрах телефона на най-пространно рекламираната във вестника пътна компания. Агентът, с когото разговарях, прие да ми уреди пътуването за Перу. Всъщност тъкмо се бе получил отказ за един резервиран билет, който можех да взема - при това с резервация също за хотел в Лима. Можех да получа всичко това с отстъпка от цената, каза агентът - в случай че имам възможност да отпътувам подир три часа.

Три часа ли?