Отвъд последния сън

Лежаха на земята. На устните им грееше неподражаемата усмивка на любовта. Вплетени в тържествена и тиха прегръдка, в безупречни сватбени дрехи, целите в бяло - от глава до пети.

Трябваше да разбият вратата с ритници, припирани от протестите на прекъснатите насред тишината и бездействието на следобедната си почивка съседи. Вече няколко дни откакто Хоан Долгут не беше слизал да си купи хляб. Не се чуваше и тихата музика на пианото му, с която всички бяха привикнали. Би трябвало да са лежали на пода в тъмната кухня два или три дни, но телата им все още пазеха ледената жар на изгубената любов.

Здрачът се вплиташе в клоните на дърветата, процеждаше се през щорите на малкия апартамент и обгръщаше всичко с опушена червена мантия.

Инспектор Уляда и помощникът му се заеха да правят задължителните снимки, така че покоят на мъртвите беше нарушен от светкавиците, нападнали ги от всички страни. Това бяха и първите снимки на младоженци за служебния фотограф. Сватбеният марш се въртеше безкрайно на стария грамофон. Кончита Маредедеу, съседка на покойния през целия си живот, беше единствената, която надникна през вратата. Отвън вече бяха опънали полицейските ленти и те щяха да останат, докато семействата на жертвите бъдат уведомени.

Вкочанената ръка на булката все още стискаше повехнал букет бели рози. В пълна тайна Хоан ги бе поръчал от свой приятел - цветар от "Лас Рамблас".* Продължаваше да се усеща характерният мирис на газ, избликнал на талази от зейналата фурна. Единственото, което Уляда си позволи да докосне, бяха здраво залостените с всички възможни резета прозорци. С отварянето им силен порив на свеж вятър прочисти мястото от отровните изпарения и разбърка косите на младоженката, побелели от старостта и мъката на толкова изгубени години.

Кончита убедено повтаряше, че никога не е виждала някой да посещава Хоан Долгут. Гордееше се, че знае всичко за всеки. Шпионката на вратата є направо лъщеше от толкова дебнене. Самата тя беше известна като кварталния Шерлок.

Никога не била виждала покойната, нито знаела за съществуването є. Въпросната жена не била нито от квартала, нито от енорията, не живеела дори в някаква близост до "Борн".

След като най-сетне спря да повтаря едно и също, инспекторът, уморен от опитите си да ограничи прекомерното є любопитство, я отпрати. Даде є визитка с молбата да му се обади, ако се сети още нещо.

Точно преди да започне основният оглед на апартамента, пред сградата спря оловносив мерцедес, каран от шофьор с фуражка и ръкавици. Отвътре излезе твърде елегантен мъж и погледна часовника си с ядосано изражение. Заради неприятната случка му се беше наложило да прекъсне събранието на акционерите. Уляда успя да го зърне през прозореца и разбра с кого му предстои да се срещне след няколко мига. "Този трябва да е синът на покойния. Явно смята, че е хванал Господ за пеша" - помисли си.

Показността, демонстрирана от сина, не пасваше на скромния апартамент, в който се провеждаше разследването.

Инспекторът посрещна Андреу Долгут и преди да го заведе при баща му, го подготви за гледката, пред която му предстоеше да се изправи.

Дългият воал на булката излизаше от кухнята, простираше се през хола и напълно покриваше цялото жилище. Метри и метри извънредно нежен тюл с майсторски бродерии се стелеха по паркета подобно на водопади от прахосани илюзии. Самата Соледад Урданета беше решила да избродира собственото си було по време на безкрайните безсънни нощи. Беше изтупвала от прахта стари чувства, докато фините бодове разцъфваха в маргарити.

Апартаментът бе безупречно подреден. Всичко си беше на мястото. Беше подготвено малко угощение. Върху масата в трапезарията инспекторът откри поднос с две чаши за шампанско, очакващи да бъдат напълнени, а в кофичката бе потопена във вода неотворена бутилка "Кодорниу". Имаше и торта на три етажа. С бяла глазура, точно както бе пожелала Соледад. Най-отгоре беше увенчана със захарна двойка - младоженец и булка.

За пръв път от много години Андреу Долгут стъпваше в това жилище и удостояваше с присъствието си самотното убежище на стария си баща. Толкова беше намразил бедността, съпътствала детството му, че когато започна да печели добре, напусна всичко, което му напомняше за миналото, включително собствения си родител. Срамуваше се дори от фамилното си име. Беше стигнал дотам, че почти си измисли знатната фамилия Бертран и Монтолиу. В крайна сметка с неохота призна, че фамилното име няма нищо общо с достойнството, така че не предприе никакви стъпки и си остана Андреу Долгут, ни повече, ни по-малко.

Сега отново се срещаше с миналото си. На стената висеше онзи стар часовник с кукувичка, който в детството му отбелязваше часовете за вечеря, за игра и сън. Въпреки че бе живял с баща си до четиринайсетата си година, човекът му беше непознат. Прекарваха времето си в уважително мълчание, което така и не им позволи да общуват искрено. Когато майка му почина по време на раждане, дарило го със сестриче, което не я надживя, домът умря. Тя беше тази, която понякога пееше и го разсмиваше. Тя го научи да мечтае за бъдещето си на голям предприемач със скъпа кола, изтънчени маниери и луксозни хотели. Водеше го в операта тайно от баща му само за да се любуват на палтата от визон, папийонките и скъпоценностите на аристокрацията. Така подхранваше още повече дръзките му мечти. Когато тя почина, фикс идеята му го накара да стане пиколо в хотел "Риц". Записа се и във всеки възможен вечерен курс. Превърна се в страстен читател, самообразова се брилянтно. Така се запозна с интригите във висшите слоеве. Майсторски се промъкна в средите на самотните магнати и най-накрая влетя в света на бизнеса. В началото беше момче за всичко, накрая придоби власт. В момента беше президент на международна парфюмерийна компания. Макар да притежаваше всичко, горчивото и мрачно изражение издаваше неудовлетворението му.

Отдръпна се от воала. Като внимаваше да не го настъпи, прекоси дългия коридор и стигна до кухнята. Застана там и всичко в него се обърна. Да види баща си прострян на пода, облечен в безупречно бял фрак, с цвете в бутониерата и с лъскави лачени обувки, не го разстрои чак толкова. Онова, което извика сълзи в очите му, беше фактът, че никога през живота си не беше зървал този израз на пълно щастие, отдадена любов и младежка жизнерадост. За пръв и последен път го виждаше такъв, какъвто си бе мечтал да бъде през детството си - щастлив. Жената, която почиваше в прегръдките му, беше старица с деликатни черти и с бръчки, които разкриваха никому неизвестни огорчения. Лека усмивка беше запечатала устните є с любов. Да, дори непознатата старица излъчваше същото чувство - щастие. За пръв път Андреу Долгут си даде сметка, че баща му е имал чувства. Остана ням, разтърсен пред двата трупа, без да може да сдържа повече сълзите си. Инспектор Уляда уважи горчивата чаша, която човекът трябваше да изпие. Отдръпна се на няколко крачки и с жест даде да се разбере, че не бърза, че има време. В края на краищата, помисли си той, не всеки ден намират нечий баща мъртъв при подобни печални обстоятелства.

- Доста налудничаво, а?- подхвърли инспекторът на помощника си, за да убие времето.

- Любовта побърква дори старците - отговори му Бонифаси.

Андреу обаче не плачеше от болка, а от ярост. От сдържан гняв при вида на щастието върху бащиното му лице - нещо, което той все още не беше изпитал. Нито сега, нито през младостта си, когато започна да печели първите си пари.

Въпреки че беше станал най-търсеният ерген в клубовете на Барселона, че се беше оженил късно, почти на четиридесет, така и не срещна любовта. Търсеше я с оглед интересите си, планираше я до последната подробност. Избра сред най-изтънчените градски аристократи по-малката дъщеря на изявен банкер. Тя беше най-ценната и съблазнителна част, с която да постигне целите си - да се обгради и получи това, от което беше лишен като дете - уважението, което носят парите.

Беше сватба за чудо и приказ. "Оперният кръг"*, "Кавалеристите"**, градската управа, банкерите, дори епископът на Сеу д'Ургел уважиха службата в катедралата на Барселона.

Живееше във великолепна сграда от началото на века, чудесно реставрирана от Синамонд - най-добрия архитект в момента. Намираше се на булевард "Пеарсон". Синът му вече беше юноша. Имаше три далматинеца, четирима слуги и съпруга, която разпределяше времето си между гимнастическия и фризьорския салон, и улица "Сен Оноре" в Париж, откъдето се доставяше гардеробът за цялото семейство.

Смъртта на баща му, почти несъществуващ за останалата част от обществото, го поставяше в доста неудобна ситуация.

След като мина известно време, през което Андреу не произнесе нито звук, инспектор Уляда го извади от вцепенението му:

- Вие ще кажете какво да правим с покойните...

Музиката продължаваше да свири. Андреу, привикнал да командва, посочи плочите.

- Прекратете този абсурд. Не ме оставя да мисля. Разбрахте ли вече коя е... тази? - запита, сочейки булката.

- Щом вие не знаете, дето сте син на младоженеца... - подметна Уляда с известна доза сарказъм. Високомерието на младия Долгут започваше да му лази по нервите.

Инспекторът вече беше намерил малка чантичка от крокодилска кожа върху нощната масичка в мрачната спалня. В нея беше портфейлът с документите за самоличност на покойната. Настойчиво звъня на телефонния номер, записан там, но не получи отговор. Накрая остави съобщение с номера на мобилния си телефон и с напътствие да се свържат с него. Реши обаче да не споделя това с Андреу. "Майната му!", изруга го наум.

Соледад Урданета беше живяла сама в апартамента си на улица "Колом". Великолепната мансарда беше луксозно жилище, когато тя току-що омъжена пристигна от Колумбия през петдесетте заедно със съпруга си. С годините домът бе западал. Липсата на пари бе потъмнила медните орнаменти по вратите, модернистките брави и фините махагонови дърворезби. Всичките ценни мебели беше продала на антикварите. Останаха само няколко декоративни лампи, запазени като реликви, и мраморна глава на момиче, изваяна от Майол. Баща є я беше поръчал от Богота като подарък за първото є причастие. Тя не бе намерила сили да се раздели с нея.

Целият є живот беше низ от трудности и грижи. Огорчението от насилственото заточение, отдалечеността от родния край, приспособяването към страна с четири сезона, към студа, самотата и чуждия език - всичко това опустошаваше душата є дори по-силно, отколкото я беше опустошила любовта. Въпреки обрамченото в син муселин Средиземно море, вълнуващо се зад огромните прозорци, Соледад Урданета не можеше да се радва. Единственото, което є носеха вълните, беше шепотът, отричащ цялото є битие.

Когато дъщеря є се омъжи, пожела да вземе майка си със себе си. Умоляваше я да продаде апартамента и да отиде да живее с тях. Соледад обаче знаеше, че ще е пречка за младата двойка, копнееща за ласки. Вече беше само старица с празни и угаснали от мъка очи. Предпочете да остане сама, да се люлее на стола си, докато бродира и съзерцава морето денем и нощем... Замечтана.

Кресливият глас на Кончита Маредедеу наруши тишината в апартамента на Долгут. Душеше от вратата в опит да се докопа до някоя сочна клюка заради съседите. С предлога, че е забравила важно сведение, успя да привлече вниманието на полицаите.

- Преди малко повече от месец видях господин Хоан да говори с човека, дето зарежда газовите бутилки. - Докато казваше това, метна бърз поглед към Андреу, който стоеше в края на коридора. Из тези квартали не се срещаха толкова лъскави и фини господа.

- Нещо друго? - скастри я Уляда.

- Ами... Монцита от хлебарницата го видяла да приказва много оживено с някаква жена. Пък той беше доста мълчалив, даже "добър ден" не казваше. Ама никакво възпитание нямаше! Направо влизаше в асансьора, без да се огледа. Не че толкова държа, ама човек поне едно "здрасти" заслужава, особено ако е сама жена... - При тези думи погледна Андреу и присви очи.

На Уляда му се прииска да є затръшне вратата под носа, но се спря, защото видя да се отваря старата решетка на асансьора.

Със сива пола и бяла поплинена блуза, намачкана от свирепата жега на 24 юли, красива жена със строги и фино изрязани черти запита Кончита Маредедеу за инспектор Уляда. Притискаше към гърдите си стари, почти разпаднали се книги.

- Самият той, госпожо. Влизайте - с ръка Уляда є направи знак да го последва, докато с поглед се опитваше да накара досадната съседка да се изпари.

Въпреки сериозното изражение на жената, държанието є подсказваше вродена грация и елегантност. Изтънчените маниери, деликатността на походката є, начинът, по който подаде ръка и после нагласи кичурче коса зад ухото си, всичко я правеше да изглежда ефирна. Жена, сътворена от полъха на бриза.

Андреу є хвърли пренебрежителен поглед. Застана в дъното и се зае да разглежда вещите върху една лавица, докато Бонифаси търсеше отпечатъци от пръсти. Уляда вече бе убеден в това, което потвърди и нежният глас на жената - тя беше дъщерята на Соледад Урданета. Полицаят я настани да седне, преди да є стовари новината.

Аурора Виямари постави на вехтия диван оръфаните книги, които сякаш жадуваха за почивка. Страниците белееха като продължение на пръстите є.

- Става въпрос за майка ви... - започна инспекторът, надявайки се да избегне избухването в неудържим плач, с какъвто рискуваше да бъде залят.

Жената разпозна по пода метрите ефирен тюл. В продължение на толкова време беше виждала майка си да го бродира всеотдайно. Този тюл се бе появил в дома им с обяснението, че е поръчка за младоженка от "Педралбес"*. По бледото лице на инспектора отгатна, че ще чуе нещо ужасно, но реши да го узнае сама. Втурна се по дългия коридор, като повдигаше и прегръщаше безкрайния воал, и спря, за да вдигне венчето от портокалови цветчета, повехнало на главата на жената, която є беше дала всичко в живота. Тогава се хвърли с разбито сърце върху тялото є и я обсипа с целувки и вопли, като я прегръщаше и галеше. Притисна я до себе си, обляна в сълзи. Сложи є отново венеца и приглади косата є с пръсти като майка, подготвяща дъщеря си за първо причастие. С нежност, избликваща от душата. Така изминаха няколко безкрайни минути. Когато се успокои, погали леденото лице на бедния старец, който лежеше притиснат към тялото є с неподвижността на смъртта. Нагласи розата в бутониерата му и леко го целуна по олисялото теме.

Уляда се разчувства от сцената и си обеща да прекарва повече време с майка си.

Аурора Виямари не разбираше нищо. Коленичила на пода в чуждата кухня, не осъзнаваше какво виждат очите є. Какво правеше майка є там, облечена като булка и мъртва?! Как е възможно да не є е казала нищо?! И кой беше този непознат мъж, който я прегръщаше?

Изправи се бавно със смут в душата и измъчвана от съмнения. Опита се да овладее дълбоката си мъка, без да разчита на прегръдка, без да има рамо, на което да изплаче нещастието си. Като я гледаше толкова съсипана, инспектор Уляда не знаеше как да започне разпита. Нервно се покашля и поде:

- Познат ли ви е покойният? - Без да чака отговор, продължи: - Макар всичко да сочи, че по общо съгласие са решили да преминат в отвъдното... Знаете ли дали е имал врагове?

Аурора поклати глава, за да отрече, докато търсеше кърпичка в чантата си. До ръката є се озова парфюмирана носна кърпа, подадена є от Андреу. Тя обаче отказа - срамуваше се да изцапа толкова фина памучна тъкан.

- Врагове? - повтори Аурора съкрушено. - Понякога самият живот е враг на живота...

Андреу се втренчи в часовника си, без да мига. Искаше му се да прекрати този безсмислен разпит. Ако се прибереше навреме, щеше да успее да звънне в Ню Йорк. Не желаеше да му избяга брокерът, когото беше срещнал на видеоконференцията.

- Ще има ли аутопсия? - Андреу насочи показалеца си към инспектора и продължи. - Не искам да се бави погребението. Не желая нито аутопсии, нито бюрократщини. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

Аурора го прониза с тъмнокафявите си очи и сладкият є глас категорично отсъди:

- Искам да знам защо умря майка ми.

Изнасянето на телата бе направено с всички възможни предпазни мерки. Трябваше да се донесе двойна носилка, защото не успяха да разделят покойниците. Прегръдката ги беше превърнала в едно-единствено същество. Двойна скулптура на любов в бяло. По молба на дъщерята на Соледад воалът не беше отрязан, нито букетът на булката - махнат. И така, точно както бяха намерени, ги отнесоха в моргата за аутопсия. Андреу излетя вбесен от апартамента, като заплашваше с адвокатите си инспектора, който просто изпълняваше задълженията си.

Аурора помоли да остане още малко в жилището. Искаше да се опита да намери тук ехото от майчиния глас, който да разпръсне гъстите облаци на мъката и объркването є.

В мъничкия хол на Долгут голямото пиано с отворен капак - единствената ценна вещ в къщата - съхраняваше нежността на собственика си. Инстинктът на истински пианист накара Аурора да засвири. Първо с плахост, после с отприщена страст. Механично повтаряше мелодията, която от дете беше слушала майка си да тананика. Всеки такт нараняваше сърцето на инспектор Уляда, решил да изпълни последното желание на осиротялата дъщеря. Аурора свири и свири чак докато се изтощи болката, докато духът на майка є спря да излиза от пръстите є. Съседите от етажа, които я чуха, решиха, че тази мелодия е страдащата душа на Долгут, който никога нямаше да почива в мир. Беше нарушил Божиите разпоредби, повеляващи да напусне света, когато му е отредено. Беше Го предизвикал с греха на самоубийството.

Без да знае защо, Аурора Виямари не се обади на съпруга си, за да му разкаже за случилото се. Отиде направо в къщата на майка си. Преди това любезно се раздели с Уляда, който до края настояваше да я изпрати.

Мракът не се беше спуснал напълно над "Борн". По стените на сградите тук-таме още светлееха жълтеникави петна. Краката на Аурора я понесоха сами като автомат към стария є дом от детството. Тълпата от летни туристи изпълваше с глъчта си улица "Монткада". На всеки ъгъл улични музиканти свиреха южноамерикански мелодии, както и произведения от Моцарт и Вивалди. Предстоеше обичайната празнична нощ.

Аурора пресече "Палау Далмасес" и случайността я накара отново да чуе мелодията, която беше свирила за майка си. Долиташе от вътрешността на бароков бар. Въпреки че така щеше да върви повече, беше предпочела да поеме по този път. Искаше да е заобиколена от непознати заради внезапно налегналата я самота. Обърканите є въпроси се смесваха със спомените є. Слезе по "Виа Лайетана", без да си дава сметка, че Уляда я следва на благоразумно разстояние.

Когато стигна, старият апартамент є напомни уханието на детството. Този път майка є не излезе да я посрещне. Мракът беше започнал да си търси място сред мебелите.

Откъде да започне, щом не знае какво би трябвало да намери? Върху масата в трапезарията откри изрезка от вестник. Беше интервю с лекар, специалист по замърсяване по корабите, който обясняваше колко смъртоносно е отравянето с газ. В статията се описваха двадесет различни случая. Аурора не се осмели да прочете всичко, но прибра изрезката в чантата си, за да я проучи на спокойствие. Болката, че майка є не беше помислила за нея в часа, в който бе предприела съдбоносната крачка, започваше да се надига. Влетя в спалнята с усещането, че осквернява свято място. Започна да отваря чекмеджета, кутии и скринове, без да открие нищо. На облегалката на леглото висеше броеница от Мурано, купена от Ватикана по време на медения месец. Винаги беше в ръцете на майка є. Върху нощната масичка стоеше снимката на баща є с пламенния поглед на филмов артист: "На Солита, която ме насочва по пътя на мечтите ми, докато осветява дните ми с надежда. С дълбоко уважение и пламенно желание. Винаги твой, Хауме". Датата беше 24 юли 1949, рождения ден на майка є. Точно на днешния ден ставаха петдесет и шест години от написването на посвещението, помисли си Аурора и постави фотографията отново на мястото є.

Точно в този миг за пръв път осмисли възрастта на родителите си. Започна да прави изчисления и получи разлика от двайсет и четири години. "Твърде много", помисли си на глас.

Гардеробът с плъзгащи се врати привлече вниманието є. Опита се до го отвори, но не успя. Потърси сред връзката ключове на майка си и опита да пъхне всеки от тях в ключалката. Не постигна резултат. Усети, че може би там ще открие някаква следа, и се заинати да го отключи. След известно време, докато се опитваше да осъществи намерението си с помощта на две фиби, є се стори, че чува шум от вътрешността на апартамента. Излезе в коридора, но всичко изглеждаше наред. Прекъсването обаче я принуди да прекрати опитите и да си даде сметка колко късно е станало.

Нощта загръщаше града в черна безлунна мантия. Погледна часовника си - минаваше десет, а тя още не се беше прибрала вкъщи. Тогава реши да се обади на мъжа си и да му каже какво се е случило.

По същото време Андреу Долгут се приготвяше, за да присъства на една вечеря. Прибра се точно навреме, за да си вземе бърз душ и да настрои ума си за фриволни разговори и умерен смях. Докато се обличаше, пред очите му изникна образът на мъртвия му баща в ленен фрак. Прогони видението, като си избра вратовръзка. Спря се на една сред четиридесетте "Версаче", които още не беше носил. Тита Сарда, жена му, се появи облечена в ефирна коприна. Деколтето є с бронзов загар преливаше в силиконов бюст. Фигурата є беше стегната и жилава, моделирана от всекидневните упражнения с велоергометъра и другите спортни уреди. Въпреки че не се нуждаеше от помощ, за да бъде красива, беше великолепно гримирана с цялата козметика на "Шанел".

- Как изглеждам? - разтвори ръце тя и се завъртя пред съпруга си.

- Ще бъдеш царицата на вечерта - отговори є Андреу без дори да я погледне. Знаеше, че след този отговор тя няма да го безпокои повече.

Приключиха с обличането. Тита прати въздушна целувка на сина си, който играеше като роботизиран на плейстейшъна си, още три и на любимите далматинци, като същевременно успя да не си развали червилото.

Пристигнаха, обгърнати в ефирен ореол, за да се срещнат с хората от своята собствена класа. Между хапките пастет от гъши дроб и глътките "Сотерн", започнаха да планират отпуските, които тъкмо предстояха. Стигнаха до решение да обиколят бреговете на Хърватска и да изучат местата за каране на джет. Там, сред другите, щяла да бъде и "Паша III"* с Каролина от Монако. Докато жена му превземаше партито с кокетния си смях и предизвикваше и най-запъхтените женкари да флиртуват с нея, и се ядосват, че не е свободна, Андреу реши напълно да потули смъртта на баща си. Не беше луд, че да разкрива произхода си. Особено сега, когато беше част от хора с толкова високо потекло. Оставаше му да измисли какво да прави с трупа и как да натъкми нещата така, че да посипе пепел върху тъмното си минало.

- Казват, че папараците ги сгащили, докато правели тройка насред пълната яхта - подхвърли някой от присъстващите.

- И петорка да са правили - намеси се най-старият гост. - Жалкото не е в тройката, а че аз не съм бил там.

Съпругата на въпросния достолепен господин като че ли получи пристъп от тикове, които се опита да скрие, за да не проличи раздразнението є.

- Скъпи... Добре ли си? - обърна се Тита към Андреу.

- Малко съм уморен - отговори є той с отсъстващ глас.

- Много го изтощаваш - лукаво каза старецът на Тита. - Андреу, нали знаеш, ако имаш нужда от помощ... винаги съм на разположение!

След около час се разделиха с прегръдки. Следващото парти щеше да бъде в Яванарес, във вилата на Андреу и Тита.

Аурора Виямари се прибра у дома си, потънала в скръб. Дъщеря є я посрещна опечалена и с разтворени обятия. Баба є беше най-прекрасният човек, когото някога беше познавала. Не можеше да приеме абсурдната є смърт. Покрай фантастичните є разкази се беше научила да обича от душа и сърце една изумрудена страна, в чието небе се носеха облаци от памук, а хълмовете є не можеха да се избродят. Всичко това я караше да се чувства осиновена дъщеря на собствената си баба. Много пъти в колежа си фантазираше, че е колумбийка. Правеше го най-вече защото усещаше, че по сърце наистина е такава. Тъмните є очи, обрамчени от дълги мигли, свидетелстваха за екзотичен произход. Имитираше акцента на баба си, запазен въпреки всички изминали години. Приемаше го като белег за високо потекло и знак за идентичност.

Въпреки че Аурора изгаряше от желание да заведе дъщеря си на пътешествие в зелената страна, за която момичето толкова беше слушало от баба си, така и не бяха стъпвали на колумбийска земя поради липса на средства. Семейството се издържаше само от заплатите на двамата съпрузи. Мъжът є работеше като отговорник в малка фирма, която произвеждаше препарати против бълхи и кърлежи, а тя даваше уроци по пиано по домовете. Краят на месеца винаги се посрещаше на тръни, с извънредни часове за богати и разглезени хлапета.

От старото родословие по майчина линия като наследство є бяха останали достойнството, добрите маниери, както и неопетнената кръв на Урданета. Останалото се беше загубило през годините. Поне така знаеше от майка си и трябваше да е истина. Все пак, снимките на предците є излъчваха класа и изтънченост.

Докато растеше, беше разгръщала страниците на албуми, които я караха да мечтае за лукс и празници в изискани клубове. Знаеше, че някакъв дядо отдалече є плащаше уроците по пиано. Това є беше достатъчно, за да бъде щастлива. Всяка нощ се молеше на Бог дядо є да живее вечно, защото без пианото тя не би могла да живее. Когато старецът почина, тя вече свиреше като ангел. С ефирна деликатност, която разплакваше и най-безчувствените хора.

Именно затова, когато инспектор Уляда я чу да свири в апартамента на Долгут, усети, че пръстите є не само сломиха суровостта му. Музиката приласка душата му и без да знае защо, изпита желание да я слуша отново.

Мариано Пла се опитваше да успокои съпругата и дъщеря си, когато телефонът звънна. Беше два и половина сутринта. Уляда искаше да говори с Аурора.

- С цялото ми уважение, госпожо. Извинете, че ви се обаждам по това време... Утре би трябвало да приключи анализът на покойниците. От моргата ми съобщиха, че не са успели да разделят телата. Искате ли да го направят насила? Нали разбирате... - намекна, че ще им отрежат ръцете.

- Да не ги докосват повече! Кажете им да ги оставят на мира веднъж завинаги!

Аурора беше взела решение, което още нямаше ясна представа как да осъществи. Все още є оставаше нощта, за да мисли. Обади се на погребалното бюро и даде ход на нещо, което не сподели нито с мъжа си, нито с дъщеря си.

Поради нетипичността на случая бяха загубени още два дена в обсъждане на погребалната процесия, вадене на разрешителни и на смъртните актове. Аурора Виямари изхарчи всичките си спестявания, за да доведе докрай най-прекрасната и най-необичайната церемония, която някога е била виждана.

Проведе разговор със свещеника от черквата "Санта Мария дел Мар". Той беше йезуитски мисионер, чувствителен и извънредно разбран човек. Бяха приятели от детинство. Аурора всяка неделя го радваше със свиренето си на пиано, като акомпанираше на месата в дванайсет часа. Помоли го да отслужи сватба за покойните и този чудесен приятел прие.

Сутринта на сватбата-погребение Аурора слезе в подземието на погребалното бюро. Помогна на служителя да облече балсамираните тела на Хоан Долгут и Соледад Урданета. Гримира нежно и старателно повехналото лице на майка си, на чиито устни все още грееше усмивката на любовта. С хладнокръвие, което избликваше от голямата обич към жената, която я беше родила, є сложи от любимия є парфюм, "Ер дю Роз", подготвяйки я за церемонията. Отново затъкна цвете в бутониерата на младоженеца, нагласи му и фрака.

След лудо тичане беше намерила на "Побле Ноу", на ъгъла на улица "Паярс", старо дърводелско ателие. За два дни там изработиха двоен ковчег от кедрово дърво. Ковчег за влюбени.

Инспектор Уляда я свърза с Андреу Долгут. Той изпита неимоверно облекчение, когато чу предложението на Аурора. Вече нямаше защо да се притеснява за трупа на баща си. Някаква смахната щеше да го погребва заедно с майка си. Без никакви угризения се отказа от тялото с условието никога да не се говори за това. Поиска да си поделят сумата за гробницата, но Аурора не прие нито стотинка. Създание, което се отнасяше по такъв начин с баща си, не беше достойно да съществува.

На погребението Аурора Виямари събра на улица "Брук" съучениците си от Националната музикална консерватория. Там импровизираният оркестър тържествено засвири сватбения марш на Менделсон, докато внасяха телата в църквата и ги нагласяха на големия олтар. Безкрайният воал се изливаше от ковчега и се разпиляваше по земята като река с пенливи водопади.

Енорийският свещеник започна церемонията според желанието на Аурора - накара хората да паднат на колене. Говори за силата на любовта, която не остарява и е безвременна. За безсмъртието на душата, която няма възраст. За живота, който не умира. За дълбоката любов, това духовно чувство, което няма нужда от дела, за да се подхранва, защото самото то е храна. Там, пред ковчега, сърцето на свещеника отдаде почит.

- Истинската любов не умира - изрече той.

Хоан Долгут и Соледад Урданета го знаеха. Усмивките, запечатани на устните им, го потвърждаваха. Любовта им беше недостъпна за гарваните на смъртта. На бледия светлик на свещите от лицата им се излъчваше духовна светлина.

- Миговете на истинска любов ни оставят безмълвни завинаги - заключи свещеникът и така завърши сватбената церемония.

Тишина като бели цветя се удари в каменните зидове. Сякаш светът беше спрял да диша. В продължение на дълги минути никой не проговори. Въпреки че църквата беше пълна, ехото на безмълвието я правеше да изглежда пуста. Присъстваха всички поканени: гилдията на цветарите от "Лас Рамблас", които окичиха стените на храма с бели цветове в памет на приятеля си Долгут. Месарят от квартала, бакалите от "Ла Бокерия", продавачките от галантериите, приятелките от сбирките по шев на Соледад... Неговите и нейните съседи заедно с децата, внуците и племенниците си, Монцита от хлебарницата, книжарят от "Златната мравка", където Хоан Долгут прекарваше часове в четене на книги, които така и не купуваше, човекът от бар "Глория", богомолците... Всичките бяха изровили спомени от душите си, за да кажат последно сбогом на старите си приятели. Соледад и Хоан никога не бяха си представяли, че има толкова много хора, които ги обичат.

"Алилуя" на Хендел, изпята от хора на Аурорините приятели от "Орфео Катала", даде начало на втората част: погребението.

Не, това не можеше да е истина. В дъното, притаен зад колоните близо до църковните двери, Андреу Долгут не вярваше на очите си. Бе се скрил зад тъмни очила. Беше заменил костюма и вратовръзката си с най-старите си дрехи, които намери. Отиде на церемонията, воден от необяснимо любопитство, заради което отложи всичките си сутрешни срещи.

Видя как внасят баща му в църквата. Наблюдаваше всеки от присъстващите. Разпозна стари лица. Много от тях бяха на хора, заедно с които през детството бе правил бели и после бяха споделяли юношески блянове. Всички плачеха, съкрушени от смъртта на баща му, а той не разбираше защо.

Смъкнал се от социалната сфера, която обитаваше, макар и само за да присъства тук, Андреу се паникьоса до препотяване. Боеше се да не изгуби това, което притежаваше. За нищо на света не искаше отново да се присъедини към тези хора, миришещи на евтини парфюми, нафталин и носещи избелели дрехи. Докосването до недодялания живот на стария му квартал оставяше у него утайка от замъглени чувства. Въпреки неудобството, заобиколен от тази средна класа, устоя до края на погребалната церемония.

Инспектор Уляда го видя още при влизането му. Докато се разминаваха, се направи, че не го забелязва, макар че му се прииска да се избълва отгоре му. Сега мъката на Аурора беше само нейна. Чувстваше се солидарен и горд с постъпката на тази жена. Понечи да седне на първите редове заедно с роднините поради общите преживелици, които бяха имали напоследък, но в крайна сметка остана на дискретно разстояние. Възползва се от това, за да наблюдава държанието на Андреу.

Все още не беше казал на Аурора на какво се беше натъкнал тая сутрин, докато четеше доклада на следствието. Засега възнамеряваше да є го спести. Искаше първо да направи по-обстойно разследване.

Изминаха много дни, през които Аурора намери убежище при пианото си и на гробището. Всяка сряда, след като приключеше с уроците, изкачваше пеша хълма Монтжуиц. Носеше букет бели лилии, които винаги поставяше на гроба на майка си. Тихо разговаряше с нея, докато лъскаше надгробната плоча от черен мрамор.

Струваше є много да ги погребе на мястото с най-прекрасната гледка към Средиземно море, но най-накрая го постигна. Там, взряна във вълните, Аурора отведнъж реши да разнищи тази любовна история. Нуждаеше се да узнае кой е бил Хоан Долгут и защо майка є никога не є беше говорила за него.

Започна разследването, като се завърна в майчиния си апартамент.

От деня на смъртта є не беше изпитвала желание да отиде там и да се изправи срещу празнотата, смесена със спомени от изминали дни. Спомени от детството є, които, след като майка є я нямаше вече, започнаха да покълнат.

Коридорът, в който обичаше да се хлъзга по чорапи като кънкьорка, докато помагаше на майка си да излъска пода, вече не блестеше. Старото пиано "Стейнуей", което дядо є беше изпратил с кораб чак от Колумбия като подарък за деня на първото є причастие, беше замлъкнало. Изоставено в деня на сватбата є, защото не се побираше в малкия апартамент на младоженците на "Лес Кортс". Онемяло въпреки десетките акордьори, които го бяха настройвали. Върху мъртвите му клавиши бяха запечатани щастливите є уроци и успехи. В спомените си чу как от банята се носят песните, които пееха в дует с майка си, когато се къпеха. Докато се движеше из самотния дом, я поздрави ароматът на царевичните питки със сирене и пенливия горещ шоколад за закуска. Ритуал, свидетелстващ за колумбийския є произход. Спомни си за мълчаливата сериозност на баща си, винаги седнал зад бюрото и пишещ писма до роднините, които никога не изпращаше. За задълженията си в колежа. За страха си от монахините в Беявиста. Всичко беше тук и я поздравяваше.

След като влезе в спалнята на майка си, се опита да отвори стария гардероб, с който се беше борила предния път. Сега той се предаде лесно. Беше убедена в неговото благоразположение - усилията є бяха оценени. Без да разбира нищо, започна да го изследва. Старото преносимо писалище беше препълнено с книжа, подредени по азбучен и хронологичен ред.

В една от купчините откри писмата от дядо си Бенхамин, изписани с изящна английска калиграфия. Родословното дърво на фамилия Урданета Маярино, снимки от фабриката... Дядо є, безупречно облечен, с костюм и шапка, седнал между работниците, всичките със сдържани изражения по лицата. В дъното се виждаше голям фирмен надпис: "Фабрика за сапун и свещи "Урданета". Най-накрая можеше да види всичко това!

Намери различни дневници на бащата на майка си, които разказваха за пътешествия и туристически обиколки от младостта му. Пожълтяло известие от "Ел Тиемпо", опетнено с убийството на Хорхе Елиесер Гаитан*. Много изрезки от вестници, събрали в себе си превъзбудения колумбийски живот от онези дни.

Очилата на прабаба є, сандъче с миниатюри за броеници, направени от рубини и смарагди, колекция приказки на Рафаел Помбо. И сред тях една древна кора от дърво, изтръгната с помощта на ножче, върху която бяха изрязани сърце и инициалите Х и С. Аурора си помисли, че това можеха да са както инициалите на родителите є (Хауме и Соледад), така и на Хоан Долгут и майка є (Хоан и Соледад).

Поставяше всичко намерено върху леглото. Изпразваше всяко кътче, всяка кутийка. В едно писмо намери дълъг кичур черна коса, привързан със синя панделка. В найлонова торба откри рокля на цветя с подчертана талия и разкроена пола. Младежка, лятна, почти необличана. В същата торба я заинтригува малко калъфче от червено кадифе. В него имаше нещо като пръстен, сплетен от позеленели медни жици, а също и избеляла осветена снимка, от която се виждаха само част от обувките на мъж и жена. Имаше и негатив в лошо състояние.

Аурора Виямари никога не беше виждала толкова стари години, разпръснати по леглото. Десетки освободени частици, които є говореха нямо. Ако всичко това не съществуваше, щеше да си помисли, че покойната є майка никога не я е имало. "Живеем единствено с нещата, които оставяме след себе си", помисли си, докато галеше пръстена от зеленясал филигран, изваден от червеното калъфче.

Когато изпразни напълно гардероба, се убеди, че това, което търсеше, го няма.

Но Соледад Урданета беше съществувала. Беше единствената дъщеря на Бенхамин Урданета Лосано и Соледад Маярино Олгин, чистокръвни жители на Богота и убедени католици. С раждането си спечели баща си насила, с погледа и с нежността си. След като отмина разочарованието, че не е увенчал мъжествеността си с първороден син, баща є се побърка от любов по нея. Беше му по-скъпа от зениците на очите му. Обичана, глезена, обучавана още от люлката да бъде истинска дама от висшата класа на Богота.

Първите є години преминаха под внимателните грижи на майка є и бавачките є. Имаше собствена учителка по елегантно поведение, добри обноски, дикция, музика, пеене. По бродерии и шев. По класически и модерни танци, по английски и френски.

Откакто се помнеше, в продължение на седем безкрайни години майка є я беше задължавала да облича Девата от Лурд - помощ за месата в дванайсет часа, като отплата за даден обет. Преди да навърши два месеца, епидемия от коклюш се беше разразила в Богота и Солита се беше заразила. Майка є беше пламенна вярваща и в миг на отчаяние се замоли за чудотворно изцеление. Обеща на Девата, че ако излекува дъщеря є, тя ще я облича за благодарност от деня на първото си причастие. С изключение на изпълнението на обета всяка неделя, нещо, от което се срамуваше пред хората, детството на Соледад Урданета беше щастливо.

Беше живяла в дом, излязъл сякаш от сънищата. Къща, боядисана в индиговосиньо, построена от баща є в най-северната част на Богота, където се намираха най-аристократичните резиденции в града. Там в средата на огромния двор, заобиколен от евкалипти, райски птици и рози, за да є достави удоволствие, баща є беше издигнал от здрава метална арматура вятърна мелница. Тя се беше влюбила в нея по време на една лятна игра. Онази мелница излъчваше всички ухания, които обгръщаха дните и нощите є.

Хранеше се в съдове и върху покривки, донесени от Италия. Обличаше се в швейцарски етамин със сатенени панделки. Спеше в легло от бронз с балдахин като на принцеса. Имаше нощна масичка, инкрустирана със седеф. Огледало в рамка от кристални рози всяка сутрин є показваше бяло овално лице с чисти линии, обрамчено с абаносова коса, която є стигаше до кръста. Бавачката є я разресваше всяка вечер със сребърна четка. Сто сресвания, докато тя си преговаряше уроците за утрешния ден. Очите є бяха дълбоки сълзи от оникс, изпълнени със светлина. Беше красива и въпреки че го знаеше, от малка се научи да не обръща внимание на това.

Баща є, наследил стара фабрика за свещи и глицерин, беше собственик на просперираща фирма за производство на сапун. Това им позволяваше да се обграждат с всевъзможен лукс. Той беше член на най-елитните клубове в града, нямаше и добър спектакъл в театър "Колумб", на който да не присъства.

Майка є, дама от висшето общество, беше стопанката и господарката на къщата. Съчетаваше домашните си задължения с игри на канаста и бридж, със социалния живот и с европейските привички, които започваха да навлизат в клубовете на Богота.

Преждевременното є съзряване протече между "Светото сърце", кънтри клуба и неделните служби в черквата "Света Богородица от Лурд". Сред частните уроци, приятелките є, чудните пътешествия, организирани всяко лято от баща є. Те я отвеждаха от студа в саваната, отдалечаваха я от мъгливите хълмове.

До четиринайсетата си година Соледад Урданета живя като насън... Докато не позна любовта.