Тълкуване на убийството

Тълкуване на убийството

Джед Рубенфелд

На Ейми, единствено и завинаги. И на София и Луиза.

През 1909 година Зигмунд Фройд, придружен от своя ученик Карл Юнг, за първи и последен път посещава Съединените щати, за да изнесе няколко лекции по психоанализа в университета „Кларк” в Уорчестър, щата Масачузетс. Почетната докторска титла, присъдена му от „Кларк”, ще остане единственото академично признание, получено от Фройд през целия му живот. Въпреки огромния успех на това впоследствие Фройд винаги казва, че в Съединените щати сякаш е получил травма. Нарича американците „диваци” и обвинява Америка за различни страдания, сполетели го далеч преди 1909 година. Биографите на Фройд дълго са нищили тази мистерия и са се опитвали да предположат какво е тайнственото събитие, случило се в Америка, което би могло да обясни иначе необяснимата му реакция.

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Няма нищо загадъчно в щастието.

Нещастните хора си приличат. Стара рана, несбъдната мечта, удар върху гордостта, искрица любов, потушена от презрително отношение – или по-зле, от безразличие – някои от тези неща им се прилепват или те се прилепват към тях и живеят ден след ден, обвити в пелената на миналото. Щастливият човек не се обръща назад. Той не гледа и напред. Той живее в настоящето.

И тук е уловката. Настоящето никога не може да ни даде едно нещо: смисъл. Смисълът и щастието не идват по една и съща пътека. За да откриеш щастието, трябва само да живееш в мига и за мига. Но ако искаш смисъл – на мечтите, тайните и живота си, – трябва да се върнеш в миналото, колкото и тъмно да е то, и да живееш за бъдещето, нищо че е несигурно. Така естеството размахва пред нас щастието и смисъла и ни кара да избираме между двете.

За себе си винаги съм избирал смисъла. Поради което, предполагам, се озовах в задушаващата тълпа на пристанище “Хобокен” в неделя вечерта на 29-и август 1909 година, за да чакам пристигащия от Бремен параход „Джордж Вашингтон” на компанията „Норддойче лойд”. Той щеше да докара на нашия бряг човека, с когото най-много на света исках да се срещна.

В седем вечерта все още нямаше ни следа от кораба. Моят приятел и колега лекар Ейбрахам Брил беше на пристанището по същата причина. Не го сдържаше на едно място, щураше се напред-назад и палеше цигара от цигара. Жегата беше убийствена, въздухът бе наситен с воня на риба. Неестествена гъста мъгла се стелеше над водата, сякаш от океана излизаше пара. Далеч в открито море се чуваха сирени, но източникът им не се виждаше. Присъствието на чайките се усещаше по жалните им писъци, но самите птици също бяха невидими. Обзе ме абсурдното предчувствие, че „Джордж Вашингтон” се е забил в сушата някъде из мъглата и всичките му две хиляди и петстотин пасажери са се издавили в краката на Статуята на свободата. Започна да се спуска мрак, но температурата не спадаше. Чакахме.

Изведнъж големият бял параход се появи – не като точица на хоризонта, а изникна от мъглата пред самите ни очи в целия си мамутски ръст. Всички на кея затаиха дъх и се отдръпнаха сякаш видяха привидение. Магията бе развалена от внезапните викове на пристанищните работници, от размахването и улавянето на въжето, от шума и суетнята, които последваха. Само след минути стотина докери разтоварваха кораба.

Брил ми извика да го последвам и си проправи път към подвижния мост. Молбите му да се качи на борда бяха отхвърлени; не пускаха никого нито от брега на кораба, нито обратно. Мина още един час, преди Брил да ме дръпне отново за ръкава и да ми посочи трима пасажери, които слизаха по подвижния мост. Първият беше впечатляващ безупречно поддържан сивокос джентълмен с побеляла брада, в когото веднага разпознах виенския психиатър д-р Зигмунд Фройд.

В началото на двайсети век Ню Йорк стана жертва на архитектурно изстъпление. Една след друга започнаха да се издигат гигантски сгради, наречени небостъргачи. Бяха по-високи от всичко, построено до този момент от човешка ръка. При откриването на Статуята на свободата през 1908 година присъстващите важни персони избухнаха в аплодисменти, когато кметът Макклелън заяви, че четиридесет и седем етажният център „Сингър”, построен от тухли и пясъчник, е най-високото здание в света. Година и половина по-късно на градоначалника му се наложи да повтори същата церемония пред петдесететажната кула на „Метрополитън лайф” на Двайсет и четвърта улица. Но тогава вече копаеха основите на зашеметяващия петдесет и пет етажен зикурат* на г-н Уулуърт в центъра на града.

* Зикурат – култово съоръжение в древен Вавилон, висока кула. - Б. пр.

На всяка пресечка върху довчера празни терени се появяваха огромни скелети от метални тръби. Блъскането и скърцането на парните изкопни машини не спираше. Процесът можеше да се сравни само с Хаузмановото преустройство* на Париж преди около половин век, но в Ню Йорк нямаха единна визия за строителните работи, нямаха обединяващ план нито авторитет, който да въдвори ред. Основните движещи сили бяха капиталите и спекулата, те освобождаваха грандиозна енергия, която си беше по американски индивидуалистична.

* Хаузмановото преустройство на Париж – Преустройство на френската столица, поръчано от Наполеон ІІІ и ръководено от префекта на Сена барон Жорж-Йожен Хаузман в периода от 1852 до 1870 година, но продължило доста и след края на Втората империя през 1870 година. Проектът обхваща всички аспекти на урбанистичното планиране и засяга както центъра на Париж, така и околните му райони: улици, булеварди, въвеждане на регулации за фасадите на сградите, обществените паркове, канализацията, градската инфраструктура и паметниците. - Б. пр.

Не можеше да се отрече мъжкото начало в тези начинания. На земната повърхност властваше неумолимата манхатънска решетка със своите двеста номерирани улици, простиращи се от изток на запад, и опънатите от север на юг дванайсет авенюта, които придаваха на града своеобразния отпечатък на абстрактен геометрично правилен ред. Отгоре обаче се извисяваха огромни образувания, украсени като паунови пера, които си бяха продукти на чистата амбиция, спекулата, конкуренцията, жаждата за власт и дори похотливата страст – за височина, размер и естествено за пари.

„Балморал” на Булеварда – по това време нюйоркчани наричаха отрязъка от „Бродуей” между Петдесет и девета и Сто петдесет и пета улица просто Булеварда – беше една от впечатляващите нови сгради. Самото й съществуване бе резултат от истински хазарт. През 1909 година богаташите все още живееха в къщи, не в апартаменти. Те „държаха” апартаменти за кратки или сезонни престои в града, но не проумяваха как някой би могъл да живее за постоянно в такова нещо. Затова „Балморал” заложи на рискованото предположение, че богатите могат да бъдат накарани да си променят мнението, ако обстановката е достатъчно луксозна.

Със своите седемнайсет етажа „Балморал” беше по-висок и внушителен от коя да е друга сграда с апартаменти, както и от всички жилищни сгради изобщо. Четирите му крила заемаха цялото пространство между две пресечки. Във фоайето имаше римски фонтан, в който играеха тюлени, а подът му бе покрит с бял италианския мрамор. В полилеите на всеки апартамент искреше муранско стъкло. Най-малкото жилище имаше осем стаи. Най-голямото можеше да се похвали с четиринайсет спални, седем бани, обширна бална зала с четириметров таван, пълно обслужване и в добавка отвратително високата сума от 495 долара наем на месец.

Собственикът на „Балморал” г-н Джордж Бануел беше за завиждане, защото нямаше как да загуби пари от притежанието си. Инвеститорите му бяха привели авансово 6 милиона долара за построяването на сградата, от които той не бе спестил и цент, а педантично бе дал цялата сума на строителите от „Америкън стийл енд фабрикейшън кампъни”. Само че собственик на тази фирма също беше г-н Джордж Бануел, а цялото начинание излезе 4 милиона и 200 хиляди долара. На 1 януари 1909 година, шест месеца преди „Балморал” да бъде открит, г-н Бануел обяви, че всички апартаменти с изключение на два са вече отдадени под наем. Това заявление си беше чиста измислица, но хората му повярваха и за три седмици то стана истина. Г-н Бануел бе овладял великата тайна, че истината сама по-себе си, както и сградите, може да се манипулира.

Екстериорът на „Балморал” беше произведение на изящното изкуство в най-впечатляващата му форма. Точно под покрива имаше четири бетонни остъклени арки, високи четири метра и простиращи се от пода до тавана, по една във всеки ъгъл. Тези извити прозорци осветяваха четирите големи спални на жилището на последния етаж и ако някой надзърнеше отвън, можеше да стане свидетел на много пикантни гледки. На 29 август гледката отвън към Алабастровото крило си беше направо шокираща. Вътре стоеше права стройна млада жена, осветена от трепкащите светлинки на свещите. Беше полугола, изключително пропорционално сложена. Китките й бяха вързани над главата й, а на шията й беше увита бяла копринена мъжка вратовръзка, която една силна ръка затягаше толкова плътно, че я задушаваше.

Цялото й тяло блестеше от пот заради непоносимата августовска жега. Дългите й крака бяха голи, както и ръцете й. Елегантните й рамене също бяха разголени. Момичето губеше съзнание. Опита се да каже нещо. Трябваше да зададе един въпрос. Сети се, после го забрави. След това отново се концентрира.

- Името ми – прошепна. – Как се казвам?

С облекчение установих, че д-р Фройд никак не прилича на луд. Излъчването му беше авторитетно, главата – добре оформена, а брадата – поддържана и създаваща впечатление за професионализъм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, набит, но в добра форма и твърде стабилен за мъж на петдесет и три. Костюмът му бе ушит от скъп плат, носеше часовник на верижка и широка вратовръзка, съвсем по европейски. Изглеждаше невероятно свеж за човек, който току-що слиза на брега след едноседмично пътуване през океана, при това измъчван от досадни здравословни проблеми, за които знаех от Брил.

Но очите му бяха друга работа. Брил ме бе предупредил за тях. Докато Фройд се спускаше по подвижния мост на кораба, очите му святкаха страховито, сякаш всеки миг щеше да избухне. Може би клеветите, които го преследваха в Европа, бяха причинили това намръщено изражение. Или пък беше недоволен, че пристига в Америка. Когато преди шест месеца Хол, ректор на университета „Кларк” и мой работодател, за първи път покани Фройд в Съединените щати, той отказа. Така й не разбрахме защо. Хол обаче беше настоятелен и обясни, че „Кларк” иска да удостои Фройд с най-високото си академично отличие, да го направи централна фигура на тържествата за 20 годишнината си и да го покани да изнесе курс по психоанализа - за първи път в Америка. Най-накрая Фройд прие. Дали сега не съжаляваше за решението си?

Не. Както скоро разбрах, всичките ми предположения бяха неоснователни. Като слезе от подвижния мост, веднага запали пура – първото нещо, което направи на американска земя. И веднага след това намръщеното му изражение изчезна, на лицето му се появи усмивка и привидното му лошо настроение се изпари. Пое дълбоко дим и се огледа. Стори ми се, че размерите на пристанището и хаосът го забавляваха.

Брил топло поздрави Фройд. Двамата се познаваха от Европа. Брил дори бе гостувал в дома му във Виена. Беше ми разказвал за тази вечер – очарователна виенска къща, пълна с антики, с обичливи и обичани деца, часове вдъхновяващи разговори. Много от тези истории знаех наизуст.

От нищото изникна група репортери. Скупчиха се около Фройд и закрещяха въпросите си, предимно на немски. Той отвръщаше в добро разположение на духа, но изглеждаше смутен от откритието, че може да се прави интервю по такъв импровизиран начин. Най-накрая Брил ги разгони и ме придърпа напред.

- Позволи ми – каза той на Фройд – да ти представя д-р Стратъм Янгър, наскоро завършил Харвардския университет. Сега преподава в „Кларк” и специално е изпратен от Хол, за да се погрижи за тебе по време на престоя ти в Ню Йорк. Янгър без съмнение е най-талантливият американски психоаналитик. И, разбира се, е единственият американски психоаналитик.

- Какво? – възкликна Фройд. – Ти не се ли определяш като психоаналитик, Ейбрахам?

- Не се определям като американец – отвърна Брил. – Аз съм един от онези американци с “тиренца” на г-н Рузвелт, за които според него няма място в тази страна.

Фройд се обърна към мене.

- Винаги се радвам – каза на отличен английски – да се запозная с член на малкото ни движение, особено пък тук, в Америка, за която имам такива надежди.

Помоли ме да благодаря на ректора Хол за честта, която му бе оказал „Кларк”.

- Честта е наша, сър – отвърнах. – Но се боя, че едва ли бих могъл да се нарека психоаналитик.

- Не ставай глупак – каза Брил. – Разбира се, че си. – След това ме представи на двамата придружители на Фройд. – Янгър, запознай се с прочутия Шандор Ференци от Будапеща, чието име из цяла Европа е синоним на умствено разстройство. А това е още по-прочутият Карл Юнг от Цюрих, чиято „Дименция” един ден ще стане известна по целия цивилизован свят.

- За мен е радост да се запознаем – каза Ференци със силен унгарски акцент. – Изключителна радост. Но моля ви, не обръщайте внимание на Брил. Никой не му обръща, уверявам ви.

Ференци бе добронамерен русоляв мъж, наближаващ 40-е, облечен в екстравагантен бял костюм. Беше ясно, че с Брил са истински приятели. Физически представляваха приятен контраст. Брил беше един от най-ниските хора, които познавах, с приближени очи и широка глава с плоско теме. Ференци не беше висок, но имаше дълги ръце, дълги пръсти, дълги уши и оредяваща на челото коса, която още повече удължаваше лицето му.

Харесах веднага Ференци, но никога преди това не бях стискал ръка, която не оказваше никаква съпротива, по-отпусната от парче месо в месарницата. Беше смущаващо: той извика лекичко и отдръпна пръстите си, сякаш ги бях премазал. Засипах го с извинения, но той продължаваше да настоява, че се радва, задето може „веднага да започне за изучава американските нрави”, забележка, на която можех само да кимна учтиво в знак на съгласие.

Юнг, на вид около трийсет и пет годишен, ми направи съвсем различно впечатление. Беше над метър и осемдесет висок, сериозен, със сини очи, тъмна коса, орлов нос, тънък като молив мустак и огромно чело – помислих, че навярно е твърде привлекателен за жените, макар че му липсваше елегантният маниер на Фройд. Ръката му беше твърда и студена като стомана. Стоеше изправен като стълб, приличаше на лейтенант от швейцарската гвардия, ако изключим малките му академични кръгли очилца. Привързаността, която Брил демонстрираше към Фройд и Ференци, никаква я нямаше, когато стисна ръката на Юнг.

- Как мина пътуването ви, господа? – попита Брил. Не можехме да тръгнем, трябваше да изчакаме да вземем куфарите на гостите. – Надявам се, че не е било твърде изморително?

- Страхотно – отвърна Фройд. – Няма да повярваш, но видях един стюард да чете „Психопатология на ежедневието”.

- Не! – възкликна Брил. – Сигурно Ференци го е подучил.

- Да го подуча? – извика Ференци. – Никога не бих...

Фройд не обърна внимание на коментара на Брил.

- Бих могъл да го определя като най-удовлетворителния миг в професионалния си живот, който обаче не му оказва кой знае какво благоприятно влияние. Получаваме признание, приятели, бавно, но сигурно.

- Дълго ли пътувахте през океана? – попитах като пълен идиот.

- Седмица – отвърна Фройд. – Която прекарахме по възможно най-продуктивния начин: анализирахме си един на друг сънищата.

- Боже мили! – каза Брил. – Ще ми се да бях с вас. И какви, по дяволите, бяха резултатите?

- Е, нали знаеш – намеси се пак Ференци. – Анализата е като да те събличат на публично място. След като преодолееш първоначалното унижение, е доста освежаваща.

- И аз това казвам на пациентите си – заяви Брил. – Особено на жените. А ти, Юнг? И на тебе ли унижението ти се отрази освежаващо?

Юнг стърчеше почти една глава над Брил. Погледна го отвисоко, сякаш беше опитна лабораторна мишка.

- Не е много точно да се каже – отвърна той, – че сме се анализирали един друг.

- Вярно е – потвърди Ференци. – По-скоро Фройд ни анализираше, а ние с Юнг кръстосвахме своите тълкувателни мечове.

- Какво? – учуди се Брил. – Да не би да казваш, че никой не се е осмелил да анализира Учителя?

- Никой не получи позволение – уточни Юнг, без да показва каквато и да е емоция.

- Да, да – каза Фройд с многозначителна усмивка. – Но вие ме анализирате до смърт веднага щом ми видите гърба, нали, Ейбрахам?

- Така е – отговори Брил. – Защото всички сме добри синове и знаем едиповия си дълг.

На леглото зад момичето в апартамента високо над града лежеше комплект инструменти. Отляво надясно бяха подредени: мъжки бръснач с десен ъгъл, с костена дръжка, черен кожен камшик за езда, дълъг около 60 сантиметра, три скалпела, подредени по възходящ ред по големина, и малък стъклен флакон с бистра течност. Похитителят разгледа предметите и избра един от тях.

Като видя сянката на бръснача да се движи по далечната стена, момичето поклати глава. Отново се опита да извика, но примката на врата заглуши молбата й до шепот.

Иззад нея се чу нисък глас.

- Искаш да изчакам?

Тя кимна.

- Не мога. – Вързаните и вдигнати над главата китки на жертвата бяха толкова тънки, пръстите й така изящни, дългите й крака изглеждаха толкова невинни. – Не мога да чакам.

Момичето примигна, когато усети по голото си бедро най-лекото възможно погалване. Погалването на бръснача, който оставяше ярка алена линия, движейки се по кожата й. Извика, гърбът й се изви като арките на големите прозорци и гарвановочерната й коса се разпиля по него. Второ погалване по другото бедро и момчето пак извика, този път по-пронизително.

- Не – скастри я внимателно гласът. – Не викай.

Момичето само клатеше глава и нищо не възприемаше. Искаше да каже нещо, но не можеше.

- Да. Трябва. Знам, че можеш. Аз те научих. Не си ли спомняш? – Бръсначът отново бе поставен на леглото. Под трепкащата светлина на свещите тя видя на отсрещната стена сянката на издигащия се кожен бич. – Искаш го. Издай звук все едно го искаш. Трябва да издадеш такъв звук. – Копринената вратовръзка около шията й се стягаше внимателно, но неумолимо. – Издай го.

Тя се опита да го направи, простена тихо – женски стон, умоляващ стон, какъвто никога преди това не бе излизал от устата й.

- Добре. Точно така.

Нападателят държеше края на бялата вратовръзка с една ръка, а с другата кожения бич, който стовари върху гърба й. Тя отново издаде същия звук. Още едно шибване, по-силно. Болката караше момичето да крещи, но то се удържа и вместо да извика, отново издаде същия звук.

- Още по-добре.

Следващият удар се стовари не върху гърба й, а малко под него. Тя отвори уста, но в същия миг вратовръзката се стегна още повече и тя се задави. Давенето, от своя страна, направи стоновете й по-истински, по-съкрушени, а това очевидно се хареса на мъчителя. Нови и нови удари, все по-силни и по-бързи, се стоварваха по меките части на тялото й, разкъсваха дрехите й и оставяха ярки следи по бялата й кожа. С всяко шибване на бича, въпреки изгарящата болка, момичето стенеше, както й бе наредено, а стоновете й ставаха все по-силни и по-чести.

Ударите спряха. Щеше отдавна да се е строполила, но въжето, провесено от тавана и вързано около китките й, я държеше изправена. Цялото й тяло беше в червени резки, от едно-две места течеше кръв. За миг й причерня, след това трепкащата светлина се върна пред очите й. Потръпна конвулсивно. Очите й се отвориха. Устните й помръднаха.

- Кажи ми как се казвам – опита се да прошепне тя, но никой не я чу.

Нападателят отпусна копринената примка, докато оглеждаше прекрасната й шия. Тя веднага пое свободно дъх, главата й все още бе отметната назад, а вълнистата й черна коса се спускаше чак до кръста. След миг обаче вратовръзката отново се стегна.

Момичето вече не виждаше ясно. Усети една ръка да покрива устата й, по устните й леко се плъзнаха пръсти, които стегнаха копринената вратовръзка, толкова силно, че спря и да се дави. Отново й причерня. Този път светлината на свещите не се върна.

- Под реката минава влак? – попита невярващо Шандор Ференци.

Не само че минаваше влак, уверихме го с Брил, но дори щяхме да се возим на него. Освен с новия тунел през река Хъдзън метрото в “Хобокен” се гордееше с още една придобивка: цялостни грижи за багажа. Пристигащите в Съединените щати трябваше само да залепят на куфарите етикет с името на хотела си в Манхатън. Носачите подреждаха всичко в багажното отделение на влакчето, а техни колеги свършваха останалото при пристигането. Възползвахме се от тази благина и излязохме на платформата с изглед към реката. Със залеза на слънцето мъглата се бе вдигнала и пред очите ни се разкри нащърбеният силует на Манхатън, очертан на фона на небето и обсипан с електрически светлини. Гостите ни се взираха учудено в огромния простор и кулите, пронизващи облаците.

- Това е пъпът на света – каза Брил.

- Снощи сънувах Рим – отвърна Фройд.

Чакахме го на тръни – поне аз – да продължи. Фройд дръпна от пурата си.

- Разхождах се, бях сам – продължи той. – Току-що се бе стъмнило, като сега. Стигнах до витрина с кутия за бижута. Тя, разбира се, символизира жена. След това се огледах засрамен - бях се озовал в квартал, пълен с бардаци.

Последва спор дали учението на Фройд проповядва противопоставяне на конвенционалния сексуален морал. Според Юнг беше точно така; той твърдеше, че който не е усетил този уклон, значи не е разбрал Фройд. Целият смисъл на психоанализата, каза той, е, че обществените табута са плод на невежество и не са здравословни. Веднъж проумели откритията на Фройд, хората биха се подчинявали на морала на цивилизацията само от страх.

Брил и Ференци му се противопоставиха бурно. Психоанализата изисквала от човека да е наясно с истинските си сексуални желания, а не да бъде техен роб.

- Когато пациент ни разкаже свой сън – каза Брил, – ние го тълкуваме. Не го подтикваме да задоволи желанията, които подсъзнателно изразява. Поне аз не го правя. А ти, Юнг?

Забелязах, че Брил и Ференци поглеждат скришом Фройд, докато обясняват идеите му – с надеждата да получат одобрение. Юнг обаче не го правеше. Той или беше напълно сигурен в позицията си, или се преструваше, че е така. Що се отнася до Фройд, той не вземаше ничия страна и с очевидно задоволство следеше разгръщането на дискусията.

- Някои сънища не се нуждаят от тълкуване – каза Юнг, – а изискват действие. Замислете се над снощния сън на хер Фройд за проститутките. Значението му не подлежи на съмнение: потиснато либидо, стимулирано от предчувствието за пристигането в Новия свят. Няма какво да обсъждаме на такъв сън. – И тук Юнг се обърна към Фройд. – Защо да не опитаме нещо в тази посока? В Америка сме, можем да правим каквото си поискаме.

Фройд се обади за първи път.

- Аз съм женен мъж, Юнг.

- Аз също – отвърна Юнг.

Фройд повдигна вежда, но не отговори. Уведомих компанията, че е време да се качваме на влака. Фройд хвърли последен поглед над парапета. В лицата ни духаше остър вятър. Докато се взирахме в светлините на Манхатън, той се усмихна.

- Само ако знаят какво им носим.