Отговорът на Хирам

Робърт Ломас

Предговор

За първи път чух за Робърт Ломас през май 1996 г., когато заедно със съпругата ми Джой бяхме заведени да видим параклиса в Рослин. Купих от магазинчето за сувенири току-що излязлата книга „Ключът на Хирам”, за да има какво да чете Джой във влака на връщане. По онова време не знаех почти нищо за масонството с изключение на прочетеното в „Братството” – книга, написана от приятеля ми Стивън Найт. В нея той твърдеше, че масонството е нещо като Съюзът на старите момчета, чиито членове са се посветили на задачата да си търсят добри работни места един на друг. Но пък и самият Стивън (който през 1996 г. бе вече покойник) признаваше, че самият той не знае почти нищо за историята на свободното зидарство. Беше споменал обаче едно предание, според което корените на масонството са в Египет, както и че сред основоположниците му е и предхристиянската секта на есеите.

Година по-късно започнах проучвания във връзка с книгата ми за легендата за Атлантида и за големия потоп, който според Платон унищожил континента „за един ден и една нощ”. Спомнях си, че съм чел нещо за Потопа в „Ключът на Хирам” и се заех да я прегледам по-обстойно. Изследването на Найт и Ломас върху историята на масонството ме погълна моментално. Авторите твърдяха, че произходът на Братството може да се проследи далеч преди 1640 г. (началната година според Стивън Найт) – първо до шотландския рицар Уилям Сейнт Клер, построил параклиса в Рослин през XV в., по-нататък, та чак до Ордена на тамплиерите, основан след Първия кръстоносен поход в Ерусалим и на практика заличен по заповед на френския крал Филип IV Хубави през 1307 г., после още по-назад в миналото до времето на есеите, един от които почти със сигурност е бил и самият Исус, а от тях – до Соломоновия храм, построен някъде около 900 г. пр. Хр. Авторите дори твърдят, че легендата за убийството на архитекта на Храма Хирам Абиф е още по-стара и се основава на реално историческо събитие – убийството на фараона Секененра по времето на владичеството на „царете пастири” (хиксосите) в Египет през XVII в. пр. Хр. Ако са прави, то произходът на масонството наистина може да се проследи до Древен Египет (което означава и потвърждаване на твърденията на знаменития Калиостро, наричал себе си египетски масон).

Защо се заинтересувах толкова много от тази история? Защото бях убеден, че разказът на Платон за Атлантида (в „Тимей”) се основава на реално събитие – огромен потоп, станал някъде около 9500 г. пр. Хр. и причинен вероятно от комета или метеорит. Работех с един канадски библиотекар на име Ранд Флем-Ат, който изучаваше преданията на местните жители на Канада и Северна Америка и смяташе, че част от тях се основават на някаква страховита катастрофа, при която „небето паднало”, изсипали се порои и издавили почти всички хора.

„Ключът на Хирам” ме убеди, че масонските легенди може би наистина датират от времето на Атлантския потоп. Възприех също и схващането, че древните традиции на масонството са били запазени, след като римляните унищожили есеите през I в., и може би са били предадени от Меровингите на тамплиерите, а след това на строителя на Рослин Уилям Сейнт Клер, както и на една тайна организация, основана от тамплиерите и известна като Орден (Приорат) на Сион (както се отбелязва в плодотворното изследване „Светата кръв и Светият граал”, а неотдавна и в бестселъра на Дан Браун „Шифърът на Леонардо”).

Както знае всеки, чел Дан Браун, в „Шифърът на Леонардо” се твърди, че Римокатолическата църква винаги е била смъртен враг на тамплиерите и Ордена на Сион, тъй като те пазели истината за живота на Исус – а тя нямала нищо общо с християнството на Павел, според което Исус умрял на кръста, за да спаси човечеството от последиците на Първородния грях. Ломас и Найт твърдят, че Исус всъщност е бил не бог, а човек, и че от това следва, че Римокатолическата църква е изградена върху един мит (в „Ключът на Хирам” дори се цитират думите на папа Лъв Х: „Добра работа ни свърши митът за Христос”. Но пък някои биха могли да посочат, че самият Лъв е бил от Ордена на Сион.) Това може да обясни непримиримата и стара враждебност на Църквата към масонството.

Необходимо е да се обясни всичко това, преди да продължим към темата на тази книга. (И сега е моментът да добавя, че Боб Ломас има сериозни съмнения относно Ордена на Сион, които определено ще обясни далеч по-добре от мен.)

Когато Боб ми спомена, че пише книга за смисъла на масонските ритуали, бях горе-долу сигурен, че тематиката няма да ме заинтригува. Но още щом започнах да чета черновите, открих, че отново съм сбъркал.

Писал съм доста върху религията от излизането на втората ми книга „Религията и бунтовникът”, излязла през 1957 г. В нея изказвах становището си, че християнството на св. Павел е негово собствено творение, което няма нищо общо с учението на Исус. (Същото твърди и Бърнард Шоу в блестящия си увод към „Андрокъл и лъвът”.) Винаги обаче живо съм се интересувал от преживяванията на мистиците и от онова, което писателят Ричард М. Бък нарича „космическо съзнание” (в едноименната си книга от последното десетилетие на XIX в.). Бък прекарал една вечер с приятели в четене и обсъждане на поети като Уърдзуърт и Уолт Уитмън. Докато се прибирал с файтона си, бил стреснат от червено сияние:

“Изведнъж, без абсолютно никакво предупреждение, бях обгърнат от огненочервен облак. За миг си помислих за огън, за огромен пожар някъде наблизо... В следващия момент осъзнах, че огънят бе в мен самия. Веднага след това ме обзе чувство на екзалтация, съпроводено или следвано непосредствено от неописуемо интелектуално просветление. Наред с другите неща... осъзнах, че вселената не представлява мъртва материя, а тъкмо обратното – че тя е едно живо Присъствие. Осъзнах вътрешно вечния живот. Това не бе убеждение, че ще получа вечен живот, а че го притежавам. Разбрах, че всички хора са безсмъртни... Видението продължи няколко секунди, след което изчезна.”

Боб започва книгата си с описанието на подобно преживяване, което имал, докато шофирал в гръмотевична буря. Собствената му кратка среща с „космическото съзнание” го убедила, че именно тя е истинската цел на масонските ритуали, а научната му подготовка му позволява да се задълбочи в психологията на подобни преживявания. Той намира потвърждение на теорията си в „Смисълът на масонството” на У. Л. Уилмшърст, а в Единадесета глава цитира от автобиографията ми „Сънуване с резултат” някои от собствените ми преживявания, наречени от психолога Ейбрахам Маслоу „върхови” – онези моменти, в които светът престава да ни изглежда като една твърда и непробиваема реалност и е наситен с неимоверно усещане за смисъл, или с „абсурдно добра новина”, както се изразява Г. К. Честъртън. Това бе темата на първата ми книга „Аутсайдерът” (1956), посветена на поетите и творците от XIX в., преживели внезапни откровения за „смисъла” (като Ван Гог, докато рисувал „Звездна нощ”), а след като видението отминавало, се озовавали в свят, в който се чувствали опустошени и обезсърчени. Нарекох тези хора „аутсайдери”, защото са се чувствали отчуждени от реалността на всекидневието, от която изглеждали тъй доволни всички останали. Заключението ми бе, че „аутсайдерите” трябва да се научат да превъзмогват чувството за алиенация и да бъдат готови да заемат мястото си в обществото, както и да се научат да променят това общество отвътре. Защото, както казва Х. Дж. Уелс в „Историята на мистър Поли”, „ако не харесваш живота си, можеш да го промениш”.

В Америка един забележителен човек на име Сид Банкс (нито психолог, нито учен) внезапно бе споходен от откровението, че почти всички човешки нещастия са причинени от собствените ни мисли. Започна да разгласява прозрението си, започна да събира все повече и повече последователи около себе си и не след дълго основа ново течение в психологията. Един нюйоркски психиатър на име Джордж Прански, неудовлетворен и кисел последовател на Фройд, замина за Солт Спринг Айланд срещу Ванкувър, за да присъства на един от семинарите на Банкс, и веднага бе поразен от факта, че присъстващите изглеждали толкова здрави и уравновесени, толкова добре контролиращи собствения си живот. Така Прански стана един от най-видните представители на „психологията на ума” на Банкс.

Струва ми се, че това също е една от практичните цели на масонството – да учи хората как да контролират собствения си живот. „Да завъртим ключа на Хирам” е чудесна отправна точка за това начинание, тъй като се наема да покаже как можем да задълбочим усещането си за смисъл посредством прозрение за скритата реалност – същата онази реалност, разглеждана от Уилмшърст в „Смисълът на масонството”.

Боб Ломас ме поразява точно като човека, на когото се натъкнал Джордж Прански на Солт Спринг Айланд. Той създава впечатление за изпълнен с огромна енергия и интелектуална жизненост – човек, който контролира собствения си живот и има дарбата да учи другите да следват примера му.

Колин Уилсън

Пролог. Мълниите на боговете

Благодаря ти, св. Варвара

Гръмотевичните бури ме запленяват. Мълнията може да очарова или да убива и колкото по-близко пада, толкова по-страховита е мощта й.

В следобеда на 17 май 2001 г. една мълния падна толкова близо до мен, че косата ми се изправи, тъпанчетата ми сякаш се спукаха и някакъв древен бог-гръмовержец се събуди за живот в ума ми. Тази близка среща със суровата сила на природата промени живота ми, но за щастие оцелях и мога да споделя наученото от нея.

Като масон, аз съм член на орден, намиращ се под закрилата на св. Варвара, за която се твърди, че отклонява мълниите от невинните. Преди откриването на гръмоотводите строителите, заварени от лошото време по високите скелета, се молели именно на нея. Когато обаче се оказах в опасност, самият аз бях прекалено погълнат от бързото развитие на нещата, за да ми мине през ума да се обръщам към нея. Все пак тя явно бе разбрала, че съм изпаднал в беда свободен зидар, и тъй или иначе се погрижи за мен. Изпитвам романтичен подтик да й благодаря, най-малкото защото тя символизира и ключовия женски принцип, оформящ съкровените учения на Гилдията.

Нека разкажа какво се случи и как това промени възгледите ми за природата на съзнанието и ме подтикна да започна диренето, което в крайна сметка щеше да се увенчае с откриването на духовните тайни на масонството.

Пътувах по пътя между Торнтън и Куинсбъри, Западен Йоркшър, и слушах шоуто на Стив Райт по Радио 2. Това тясно междуселско шосе е най-прекият път между дома ми и университета и често минавам по него, по всяко време на денонощието и в какво ли не време. В този конкретен ден обаче познатите провинциални картини изглеждаха някак необичайни. Естествената светлина бе станала ослепително ярка и поразително нереална. Изпитах онова странно усещане, което някои модерни художници се мъчат да предизвикат у публиката си. Тази техника (наричана остранение, или „очудняване”) се използва като средство за премахване на притъпяващия ефект на навика върху нашето възприемане на познатите неща. Но през онзи ден по пътя, виещ се из високата, открита част на Западен Йоркшър, не бяха нужни никакви трикове и техники, за да се почувствам потопен в необичайна атмосфера.

Едно бе очевидно – надигаше се буря. Небето потъмняваше и усещах някаква тежест във въздуха. Пейзажът сякаш бе нарисуван от Ван Гог в някой от лошите му периоди – като онези дни, когато кипарисите се клатят прекалено силно и гарваните са се струпали на толкова гъсти ята, че затъмняват слънцето. Всички цветове сякаш бяха придобили много по-суров оттенък от обичайното, а облаците над мен се бяха събрали в тъмен, непроницаем купол. Нямаше други коли, докато карах нагоре по склона, зеленото на полетата изпъкваше рязко, сякаш осветено отзад на фона на яркия хоризонт. Пътят пред мен бе тъй тъмен, че започнах да обмислям дали да не запаля фаровете. Докато посягах към копчето, усетих как косъмчетата на ръката и на врата ми започват да се изправят. Усещането бе зловещо – сякаш някакво въображаемо „нещо” се бе настанило на задната седалка и се взираше в мен. Представих си, че съм качил Бог на автостоп. Наложи се да се насиля да не се обръщам, за да погледна „нещото” в очите.

Цялото изживяване бе тъй изнервящо, че се наложи да спра джипа край пътя. Чувствах, че не мога да продължа да шофирам с това свръхестествено присъствие зад мен. А докато отбивах колата, започнах да изпитвам страх от мрачното нещо. Отново ми се наложи да се насиля, този път за да се обърна и да се изправя лице в лице с източника на усещането. Когато най-сетне го сторих, задната седалка се оказа празна.

После, докато гледах към центъра на наближаващата гръмотевична буря, усетих как съзнанието ми се разширява и изпълва целия космос. Времето застина, изпитах неимоверен покой и яснота. Звездите се движеха бавно по орбитите си в спиралния ръкав на галактиката над мен. Бях обгърнат от огненочервен облак. За миг се зачудих дали джипът не се е подпалил, но после осъзнах, че светлината бе в ума ми. Усещането бе като при оргазъм, но без обичайните физически ефекти. Умът ми сякаш експлодираше от наслада от дълбокото проникновение за начина, по който е устроена вселената. Това бе миг на интензивно щастие.

Бях изгубил всякаква представа за време и не съм сигурен колко дълго продължи този момент на екстаз. После внезапно бях захвърлен обратно в ужасяващата реалност. Започна бърза поредица събития, които промениха цялото ми разбиране за живота – или най-малкото как мога да го разбирам аз и всеки друг с мозък, работещ чрез електрически импулси. Много повече време ще ви отнеме да прочетете описанието на случилото се, отколкото самото събитие – всичко приключи само за няколко секунди.