Камуфлаж

Камуфлаж

Джо Холдеман

На Ралф Вичинанца, моя верен навигатор

Авторът изказва сърдечна благодарност на Крис Нелсън, нашия водач из непознатия свят на Самоа, и на Корделия Уилис за познанията й по съдебна медицина и генетика.

Животът е странен,

та ще ти се нявга да кажеш,

живот ли е това?

Луис Армстронг

(импровизация по “Животът е странен” на Джони Бърк)

Пролог

Чудовището дойде от един звезден куп, който хората наричат Месие* 22, огромен блещукащ рояк с размери десетки хиляди светлинни години. Милиони слънца и десетки милиони планети – всички без една лишени от какъвто и да било живот.

* Шарл Месие (1730-1817) - френски астроном. - Б. пр.

Животът трудно би процъфтял в такава част на космоса. Повечето планети следват нестабилни орбити, звездите се въртят толкова близо една до друга, че си крадат планети или ги поглъщат напълно.

Всичко това поражда свирепи геологични и климатични промени, повечето от планетите са стерилни билярдни топки или масивни юпитероподобни газови чували. Но на единствената планета, на която успя да се вкопчи, животът беше жилав.

И приспособим. Що за организъм би оцелял в един свят, горещ като Меркурий, който само за няколко години се отдалечава от своето слънце, колкото е отдалечен Плутон?

Повечето живи организми оцеляват по най-простия начин – изпадат в летаргия, докато подходящите условия не се възстановят. Но доминиращата форма на живот вирее от промените. Това е същество, което може да повлиява на собствената си еволюция – не чрез естествен подбор, а по пътя на неестествена мутация, като се променя заедно с условията на средата. То се превръща в това, което е необходимо – и след милиони години на бързи изменения става нещо, което не може да умре.

Цената на вечното съществуване е живот без друг смисъл, освен този да оцелееш. Докато планетата криволичи из звездния куп, дните на тези същества преминават в пълзене из пустините и глозгане на камъни, дращене по леда или гмуркане в калта – в търсене на храна, която не би могла да им се измъкне.

А планетата продължаваше да се мята в една или друга посока, докато накрая случайни сили не я запокитиха в самия край на звездния куп, далече от постоянното сияние на милиони звезди и най-сетне на стабилна орбита – сега това бе свят, в който денят и нощта си деляха времето поравно, свят на който милостивият океан позволяваше разнообразие. Десетките видове станаха милиони, животните изпълзяха от топлото море на обраслата в зеленина суша и загъмжаха.

Безсмъртните създания най-сетне си отдъхнаха в един свят, в който оцеляването бе много по-лесно. И тогава погледнаха нагоре, към нощното небе - и видяха звездите.

В тях се появи любопитство, то прерасна във философия и накрая в наука. Дори денем те примигваха към ослепителния небосвод и търсеха звездите. А когато се спуснеше нощта, хладното, изпълнено с безброй светлинки покривало на Млечния път отправяше неустоим зов.

Някои от тях построиха кораби и се впуснаха в нощта. Пътешествия, които щяха да продължат милиони години, но те бяха живели още по-дълго и познаваха цената на търпението.

Милиони години преди на Земята да се появи човекът, един такъв кораб се сгромоляса в Тихия океан. Гмурна се надълбоко, подтикван от изконния си инстинкт да се крие. Съществото, което носеше на борда, излезе навън, оцени обстановката и се превърна в онова, което бе необходимо, за да оцелее.

Дълго живя на тъмното дъно, под десетки мили вода, огромно и неуязвимо, изучаваше околната среда. В края на краищата изостави анаеробната бездна, прие формата на голяма бяла акула, местно създание на върха на хранителната верига, и пое на пътешествие, като остави всички необходими неща в безопасност на борда на кораба.

Още дълго време съществото помнеше къде се намира корабът, откъде е пристигнало и защо. Но с течение на времето тези спомени започнаха да избледняват. След десетки хиляди години то се върна към първичния си живот на опростено съществуване, постоянно наблюдение и промени.

Съществото от звездите срещна хора и забеляза превъзхождащото им положение – мястото им, макар и временно, на върха на хранителната верига. То стана косатка, делфин, накрая плувец, който излезе на брега, гол и непознаващ света.

Но готов да се учи.

1.

Калифорнийският залив, 2019

Ръсел Сътън бе приключил с дълга си пред правителството на Съединените щати още в началото на века, когато работеше по две скучни програми за изследване на Марс. След като се провали и втората, той махна за сбогом на Чичо Сам и космоса като цяло и се върна към първата си любов, морската биология.

Все още бе мениджър и - естествено - инженер, но сега ръководеше скромна фирма с гръмкото название “Посейдон Проджектс”. Разполагаше с дванайсет сътрудници, половината с научни степени. Разработваха едновременно най-много по два-три проекта, тайни планове за извличане на полезни изкопаеми, поръчани от различни компании, и за изследователска работа на дъното. Славеха се като вещи в занаята, държащи на сроковете - и бяха дискретни докрай. Можеха да си позволят да откажат повечето предложения, най-вече онези, които не им се струваха интересни или бяха свързани с някоя правителствена организация.

Всичко това можеше да обясни защо Ръс не беше особено ентусиазиран, когато вратата на кабинета му се отвори след кратко и енергично потропване и на прага застана непознат мъж, облечен в адмиралска униформа. Първата мисъл на Ръс бе, че е крайно време да си вземат портиер; втората - как най-бързо да се отърве от този тип, за да не му хаби времето.

- Доктор Сътън, аз съм Джек Халибъртън.

Това вече беше интересно.

- Чел съм книгата ви в прогимназията. Но не знаех, че работите за военните. – Мъжът му се стори смътно познат, вероятно от снимката на гърба на “Батискафски изследвания и измервания”, макар че сега не носеше брада и косата му бе оредяла. Все още приличаше на Дон Кихот на диета. – Седнете. – Ръс махна към единствения стол, на който нямаше купища книги и списания. – Но нека ви кажа още в началото, че не работим за правителството.

- Зная. – Мъжът седна на стола и пусна фуражката си на пода. – Една от причините да съм тук. – Дръпна ципа на синята си чанта и извади запечатана папка. Завъртя я на масата, опря палец в долния й ляв ъгъл и папката се отвори. След това я побутна към Ръсел.

На първата страница нямаше заглавие, а само надпис с големи червени букви: “Строго секретно – да не се копира”.

- Не мога да чета подобни документи. Тук пише...

- Материалът не е секретен. Никой в службата, освен малочислената ми изследователска група, не знае за съществуването му.

- Но вие сте тук като представител на правителствена организация, нали? Защото униформата едва ли е единственото облекло в гардероба ви.

- Защитна окраска. Ще ви обясня. Но първо хвърлете едно око на материала.

Ръс се поколеба, после погледна папката. Първата страница бе неясна фотография на предмет с формата на пура, заобиколен от размазани сивкави петна.

- Това е снимката при откриването. Правехме позитронна радарна карта на падината Тонга-Кермадек...

- Защо, за Бога?

- Това е засекретената част. Която всъщност няма значение.

Ръсел изведнъж изпита странното усещане, че е стигнал до някой от онези кръстопътища в живота, които водят до неочаквани промени, и това никак не му се понрави. Той се завъртя с креслото и впери поглед в осеяната с всякакви снимки и карти от текущата им дейност стена. От прозореца се разкриваше успокояваща гледка към море Кортес, в момента съвсем спокойно.

Обърнат с гръб към Халибъртън, той каза замислено:

- Не мисля, че фирмата ми е в състояние да се заеме с подобно нещо оттук.

- Напълно съм съгласен. Избрахме друго място. Самоа.

- Да бе. Жега, влага и отвратителна храна.

- Аз пък си мислех за хубави момичета и липса на зима. – Гостът намести с пръст очилата си. – А и храната не е толкова лоша, ако нямате нищо против американските ресторанти.

Ръсел се завъртя и впери поглед в снимката.

- Трябва да ми кажете защо сте били там. Да не би флотът да е изгубил нещо?

- Да.

- Вътре имаше ли хора?

- Не мога да отговоря.

- Току-що отговорихте. – Той прелисти следващата страница. Снимката бе много по-контрастна.

- Това не е от позитронна емисия.

- Напротив. Но е сбор от няколко различни ъгъла, с изчистване на шума.

“Добра работа” – помисли Ръсел.

- И на каква дълбочина е това чудо?

- Падината е дълбока седем мили. Обектът е на дванайсет метра под пясъка.

- Земетресение?

Мъжът кимна.

- Преди четвърт милион години.

Ръсел го изгледа.

- Не ми ли е познато от един стар роман на Стивън Кинг?

- Погледнете следващата снимка.

Тази беше цветна и с отлично качество. Предметът лежеше на дъното на дълбока дупка. Ръсел се замисли за мащабите на изкопните работи – и за цената.

- И във флота не знаят за това?

- Не. Макар че използвахме тяхно снаряжение.

- Открихте ли онова, което са изгубили?

- Ще го открием. Идната седмица. – Униформеният се загледа през прозореца. – Налага се да ви гласувам доверие.

- Няма да ви предам на флота.

Мъжът кимна и продължи, подбираше внимателно думите си:

- В същата падина е изгубена и една тяхна подводница. Само на трийсет мили от този... предмет.

- Но вие не сте докладвали за него. Защо?

- Работя във флота от почти двайсет години. Всъщност следващия месец ще станат двайсет. И без това смятах да се пенсионирам.

- Разбити илюзии?

- Никога не съм имал “илюзии”. Преди двайсет години исках да напусна академичната работа и флотът излезе с интересно предложение. Възможности за чудесна кариера. Излишно е да казвам, че след всички тези години не вярвам нито на военните, нито на правителството. Междувременно събрах малък екип от мъже и жени, които имат сходни виждания. Смятах да ги взема с мен, след като се пенсионирам – да си направя фирма като вашата.

Ръсел се надигна и си сипа кафе от машината. Предложи и на Халибъртън, но той отказа.

- Мисля, че се досещам накъде биете.

- Така ли?

- Както казахте, възнамерявате да се пенсионирате и да си направите фирма. Но ако изведнъж “откриете” това нещо, правителството може да се заинтересува от странното съвпадение.

- Добре казано. Погледнете следващата страница.

Беше увеличена снимка на обекта. В овалната му повърхност се отразяваше сондата, направила снимката.

- Опитахме се да вземем проба от метала за анализ. Счупи всички свредели, които изпробвахме.

- Даже диамант?

- По-твърдо е от диамант. И по-масивно. Не можахме да определим плътността, защото не успяхме да го помръднем, камо ли да го вдигнем.

- Мили Боже!

- А бихме могли, дори да беше атомна подводница. Не е дори една десета от нейните размери. Можехме да го вдигнем, ако е от олово. Дори ако е от чист уран. Но е по-плътно от тях.

- Ясно – промърмори Ръс. – И тъй като ние извадихме “Титаник”...

- Може ли да бъда откровен?

- Разбира се.

- Бихме могли да го вдигнем с техника, сходна на вашата. И да приберем печалбата, която щеше да е значителна. Само че остава открит въпросът за връзките ми с флота.

- И така, какъв е вашият план?

- Съвсем прост. – Халибъртън извади от папката карта и я разгъна на бюрото. – Ще получите поръчка за Самоа...