Все едно се случваше насън.

Пет седмици преди тялото на Кърстен Уолър да бъде намерено в една вила на върха на една скала в Корнуол, Грейс Хобдън разчистила масата от обяда, нагледала децата, които си играели на катерушката в другия край на двора, след което влязла в къщата, за да убие съпруга си. Пол Хобдън, едър и тлъст като кит, дремел след полетия с алкохол обед. В ъгъла на стаята по телевизора тихичко вървял някакъв черно-бял филм с много фехтовка. Докато Дъглас Феърбанкс усмихнато размахвал шпагата си със смъртоносна точност, Грейс Хобдън взела един нож за филетиране "Сабатие" от стойката в кухнята, влязла в дневната и без миг колебание забила острието в меката плът на гърдите на мъжа си.

В този момент той сигурно се е опитал да се изправи, въпреки че първият удар пронизал дясната камера на сърцето му и така или иначе бил фатален. Грейс била рентгеноложка и познавала анатомията. Вторият удар пронизал гръдния му кош под ъгъл от четирийсет и пет градуса и кръв плиснала по карираната дамаска на дивана, по новия им маслиненозелен килим и вероятно по самата Грейс. Нямало нужда от трети удар.

След като си взела душ и се преоблякла, Грейс взела децата: Ангъс - на осем, Матю - на седем и Сюзан - само на три, и им казала, че излизат да се почерпят. Закарала ги до морето - на четирийсет мили, където прекарали чуден следобед в игри на плажен крикет под лъчите на майското слънце, строили пясъчни замъци и се тъпкали със сладолед. Привечер се обадила в полицията, която съответно я очаквала, когато се прибрала вкъщи.

- Просто не можех да издържам повече - казала на полицаите, докато разглеждали кървавите останки на съпруга є. - Все едно се случваше насън.

Раф Хаус прелистваше купа документи с нарастващо неверие. Ризата му беше прогизнала от пот не само заради късната лятна горещина. Къде му беше главата на този секретар, за бога? Като всички останали в кантората Дърмът много добре знаеше, че през изминалите два месеца след смъртта на Кърстен Раф избягваше семейните дела. И кой можеше да го обвини за това? Докато гледаше снимките на тялото на Пол Хобдън, оплескано с кръв, но и някак смешно, непрестанно виждаше в ума си трупа на Кърстен. Красива дори в смъртта си с хладната си скандинавска хубост, тя беше гола, с крак провесен през ръба на ваната, с отметната назад глава, без следи от кръв. Но все пак мъртва. Ужасяващо и безвъзвратно мъртва.

Ядосано стана и закрачи между бюрата в стаята. Винаги беше ненавиждал този тип дела, дори преди смъртта на отчуждената си съпруга. Битовите убийства бяха прекалено мръсни, прекалено лични, прекалено болезнени. Само като си представеше трите невинни дечица, лудували в градината, докато на двайсетина метра майка им е спускала над детството им кървава завеса. Ако нещастните дечица изобщо бяха имали детство.

Такива неща не сполитат обикновените нормални семейства. Няма начин.

Раф заобмисля последствията. По страните му се стичаше пот, ноздрите му доловиха слаба, но непогрешима миризма на печено - сигурно някое безмозъчно копеле беше подранило с барбекюто.

Той се наведе, избута документите от бюрото си и извика на Дърмът да ги разкара. Никой не дойде.

От купчината се изплъзна една снимка. Грейс Хобдън беше към трийсетте и беше хубава по един незабележителен начин. Жената, която беше наръгала мъжа си, имаше кръгло лице и пълни черти. Нищо във външността є не подсказваше, че е от типа жени, които в никакъв случай не бива да бъдат оставяни насаме с остър нож и заспал съпруг.

Но пък, както Раф знаеше, убийците рядко приличаха на убийци.

Тя изглеждаше объркана и озадачена, и може би беше така. Той се взря в снимката от безопасно разстояние. Колко ли є беше отнело - запита се. Трийсет секунди? Две минути? Колко ти трябва, за да извършиш непоправимото, което завинаги ще промени живота на цялото семейство?

Май беше говорил за това и преди. С Кърстен.

По времето, когато все още можеха да разговарят за убийства.

- Дърмът! - извика отново и отиде до прозореца. В стаята нямаше въздух. Това беше проблемът. Къде се беше дянал тоя? Защо просто не разкараше тези гадости?

Прокара дебелия си показалец под яката си. Потта намокри кокалчетата му. Вече не можеше да се справя със стреса като преди. Някъде лаеше куче; непрекъснат неспирен лай на куче, вързано на синджир или заключено, или отчаяно.: Лаеше, все едно животът му зависи от това.

Всичко зависеше от това как Грейс Хобдън щеше да се представи в съда. По очевидни причини винаги беше трудно да докажеш самозащита или непредумишлено убийство, когато жертвата е спяла по време на нападението - трудно, но не и невъзможно. Най-обещаващата линия би била, че е докарана дотам от месеци и дори години насилие и малтретиране и една прохладна майска утрин просто е превъртяла.

В ума му се беше набила една фраза от показанията є:

- Просто не можех да издържам повече...

Какво да издържа? Родителите и сестрата на Пол Хобдън твърдяха, че бил кротък като агънце, но пък точно това се очакваше от тях, нали? Семействата никога не се изправяха пред истината и не заявяваха: "Той беше чудовище и заслужаваше да умре". В показанията си Грейс го обрисуваше като садист и насилник. Имаше синини по краката, с които да го докаже. Изгаряния с цигара по лявата ръка. Казваше, че є е било най-трудно да понесе психическия тормоз.

Психически тормоз.

Сърцето на Раф биеше силно, той се задъхваше. През лятото кабинетите в кантората винаги бяха невъобразимо горещи. Би отворил прозореца, но не искаше да пуска вътре още от гадния дим. И откъде идваше той, дявол да го вземе?

- Дърмът! За бога, човече!

Защо някой не накараше проклетото куче да млъкне?

Дърмът Мърсър дръпна веригата и затвори вратата на тоалетната точно когато Раф го викаше за трети път. Дърмът имаше много ясни възгледи по отношение на крещенето на адвокатите и всичките бяха отрицателни. Лицето му, което дори когато беше в добро настроение, наподобяваше изражението на разтревожен хамстер, стана още по-нацупено. Но той се забърза. Третият вик на Раф звучеше неотложно - адреналинов пристъп на паника.

- Какво има, господин Хаус? Нещо не е наред ли?

Риторичен въпрос. Очевидно нищо не беше наред. На младини Раф Хаус имаше тъмната коса и смуглата хубост, които в друг век сигурно биха отивали на някой пират. Откакто мина петдесетте, бе качил няколко килограма, под синкавата сянка на наболата брада челюстта му бе наедряла и движенията му се бяха забавили. Но умът му, особено срещу достоен противник в съда, беше все така ловък и опасен.

И точно затова Дърмът още повече се стъписа да го завари така.

- Зле ли ви е, господин Хаус?

- Добре съм, съвсем добре... само махни това проклето дело.

Но докато Дърмът протягаше ръка да вземе купа документи, Раф стовари юмрук на бюрото. Ръката на Дърмът забърса фините косми по пръстите му и той се дръпна като ужилен.

Раф сключи вежди.

- Кой ги праща?

- Боб Холис от "Фъргъл енд Смит". Беше много настоятелен.

- Знаеш, че казах никакви убийства. След...

Нямаше нужда да довършва. Дърмът знаеше за какво говори. "След смъртта на Кърстен". Въпреки че никой не беше замесен, това също беше своего рода убийство. Самоубийство. Дърмът трябваше да е по-чувствителен - бяха минали два месеца, но Раф Хаус още страдаше.

- Боб Холис ме накара да обещая, че ще го погледнете. Убеден е, че имате златни ръце, откакто спечелихте условна присъда за онзи клиент за тежката телесна повреда. Ще го махна.

- Не, почакай. - Раф се отпусна на стола. Дишаше тежко.

Дърмът отиде да отвори прозореца. Тук вътре не достигаше въздух, това беше проблемът.

- Недей! - изграчи Раф.

- Помислих, че...

- От гадния дим ме боли гърлото.

- Дим ли? - Дърмът подуши въздуха. Автомобилни газове, топла прах от тротоарите, може би някакви цъфнали растения. Но определено нямаше дим.

- Някой идиот си е напалил скарата. - Раф се намръщи още повече, когато осъзна грешката си.

Дърмът каза тихо:

- Мидъл Темпъл не е особено известен с огньовете на открито, господин Хаус. - И добави: - Сигурно някой е минал по коридора с пура.

Отвори широко прозореца и мръсният летен въздух нахлу вътре.

- Сигурно ми се е сторило - каза Раф. Потърка устата си с ръка и измърмори: - А кучето...

- Куче ли? Какво куче?

Раф започна да увърта, избягваше погледа му.

- Някакво тъпо куче. - Изглеждаше толкова объркан, че Дърмът се почувства неудобно, сякаш неочаквано го беше сварил гол. Раф каза: - Виж, фактите така и така са тук, можеш да ми ги оставиш. Ще ги прегледам.

- Но нали казахте...

- Не съм решил.

- Нека да ги дам на някое от момичетата. Това ще е много подходящо за Селина.

- Казах, че ще ги прегледам. Остави ги!

Когато Раф Хаус заговореше с този тон, никой не спореше с него. Дърмът се оттегли в офиса си, но беше обезпокоен. Не можеше да позволи този човек да откачи така - той носеше повече пари от повечето адвокати в кантората, взети заедно. Дърмът трябваше да е по-внимателен. Отсега нататък, независимо колко убедителни бяха правните консултанти, той щеше да се погрижи Раф да е на лека диета от въоръжени грабежи и корупция. Може би с малко палежи за разтуха.

Ако знаеше какво му мисли секретарят му, Раф щеше да се съгласи напълно. Имаше нужда от Грейс Хобдън колкото от дупка в главата. Или в сърцето.

Историята є имаше всички съставки, които най-много го отвращаваха: уютен семеен декор, беззащитни дечица, които щяха да изгубят при всички положения, мръсна дисекция на семейните карантии. Ох, трябваше да е луд, за да се заеме с това. Дърмът беше прав - някоя от колежките му щеше да подскочи от радост при възможността да я защитава.

Разумният подход би бил да каже на Дърмът, че е хванал някакъв вирус и че взима документите по делото за измама в Бейзъл да работи вкъщи. Вкъщи означаваше при Лола, която щеше да му говори за коламаска или за любовния живот на приятелките си, и той можеше да се отпусне за няколко часа в щастливото дърдорене на приятелката си. Млада, с идеално тяло и забележително незначителен ум, Лола се беше появила в живота му в момент на криза и беше останала, защото беше невероятен бастион срещу мъката, която насмалко да го погуби. "Бъди разсъдлив". Грейс Хобдън не беше за него.

Гледаше безпристрастно и леко любопитно как ръката му се протегна и придърпа по-близо папката на Хобдън.

Все едно се случваше насън.

Беше истинска лудост да поеме делото. Раф Хаус беше изключително разумен човек и това беше всеизвестен факт.

Гърлото още го болеше. От дима. Само дето нямаше дим. Нито куче.

Разтвори документите на бюрото като ветрило.

Подробностите винаги правеха впечатление. Фактът, че Пол Хобдън бил боксьор, докато служил във флота, и че учел момчетата си да се боксират в деня преди смъртта си. Фактът, че Грейс Хобдън прекарала следобеда, преди да я арестуват, в игра на плажен крикет и в строене на пясъчни замъци, все едно всичко било наред. Когато по-късно я попитали за това, тя отвърнала, че искала децата да се позабавляват, преди "нещата да загрубеят". Фактът, че баща є починал преди десет дни. Може би можеше да го използва в нейна защита.

Но, за бога, преди "нещата да загрубеят"? В мигове на крайна криза, когато очакваш човешкият дух да ти излезе с тирада с блясъка на Шекспировите, какво получаваш? Абсолютна баналност. Все едно се случваше насън. Но не само от безмълвните безсмъртни жени като Грейс Хобдън. Каква беше неговата реакция, когато научи за смъртта на Кърстен? "О, не!" Само това. "О, не!" Незабавно и кратко отрицание на трагедията. "О, не!" Двете най-сърцераздирателни думи на света.

(Имаше и други, разбира се: "Съжалявам, тате. Не беше нарочно... моля те, недей...")

Преди няколко години Раф беше защитавал един младеж, който си беше признал, че е убил със стрела от арбалет в гърдите случаен минувач. Когато го попитаха защо, той отговори: "Не ми хареса как ме гледаше".

Е... докато хората се плъзгат и подхлъзват по тънката коричка на цивилизацията към дълбините на ужаса отдолу, колко е оскъден речникът, който съпровожда падането им.

Грейс Хобдън - забеляза той - беше описана от някакъв съсед като мълчалива жена. Която естествено страняла от околните.

Познаваше този тип хора. Пазеха личния си живот.

Трябваше да намери начин да използва и това в нейна защита.

Каква защита? За какво си мислеше? Кръвта туптеше във вените му. "Недей - туп - да ходиш - туп - там!" - туп-туп.

Прекалено късно. Вече беше там.

Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.

Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.

Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.

И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?

Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането - толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето ме - ужас.

Пред него е къщата. Където ще го чака татко.

- Съжалявам, тате. Не беше нарочно... Не ми се сърди, тате, моля те, недей...

Трябваше да го направя.

На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.

Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.

На двайсет стъпки от земята страшно є се зави свят. Сърцето є заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците - лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът є се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.

"Съсредоточи се. Не мисли".

Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа є се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. "Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!"

И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.

От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк Авеню. Не спираше дори в два през нощта.

Непреклонно, бавно, като опитваше всеки клон, преди да му повери тежестта си, Сам се катереше по стената. Раницата нарушаваше равновесието є. Чукът, който беше затъкнала в колана си, се впиваше в ребрата є. Главата и раменете є вече бяха извън обсега на светлината. А след малко и тялото є.

Протегна ръка нагоре и задра с кокалчетата си долната страна на каменен перваз. Перваз на прозорец. Замоли се на бога да е отворен, поне открехнат.

Премести се вляво, за да се качи странично.

Докато се протягаше, стената избухна в шум и някаква птица с крясък забърса бузата є. Тя се изпусна, за миг увисна във въздуха, мускулите є бяха вцепенени от шока, и се загледа в локвата светлина на плочника. Едва не полетя надолу, но в последния момент пръстите є сграбчиха един клон и се вкопчиха в него; сърцето є биеше като лудо. Пронизителните крясъци на изплашения кос замряха в тъмнината.

- Проклета птица! - Не можеше да си поеме дъх. Едва не я беше убила.

Студена пот обля тялото є. Беше се вкопчила в пълзящото растение; само силата на волята є я задържаше.

Охранителната светлина угасна. След секунда очите є привикнаха с мрака.

В кошмарите си, когато трябваше да мине през някоя дупка в пода, винаги беше тъмно, дори по-тъмно от тук. Слепи очи, взиращи се в чернотата.

"Просто се катери!"

Бавно, болезнено, тя се набра, докато бедрата є не се изравниха с перваза на прозореца. След това, не смееше да диша, намести крака на клона и се протегна, за да опита прозореца. Здраво затворен. Разбира се. "Примири се, Сам. Заминали са за уикенда. Ти какво очакваше? Да оставят изтривалка с "добре дошли" на крадците ли?"

Непохватно измъкна чука от колана си. Преди да тръгне, го беше увила в памучен шал и го беше овързала с канап. За да заглуши шума. Молеше се да се получи.

Чукът удари стъклото с мек звук. Прозорецът не се счупи. Тя опита отново, по-силно. Пак не стана. Третия път - обзета от гняв срещу всички чукове и упорити прозорци - замахна широко, забравила тежестта на раницата на раменете си, забравила неустойчивостта на клона, на който се крепеше. Когато чукът мина през стъклото, лявата є ръка все още беше вкопчена в бръшляна, който вече се откъсваше от стената, и тя се люшна назад. Черната пустота се завъртя около нея. В последния момент тя се хвана за ръба на прозореца, хвърли чука вътре, стъклата се забиха в дланта є, но тя се държеше, за да остане жива, драскаше с тъпите носове на маратонките си, за да намери опора. След това постепенно, болезнено, всеки сантиметър є костваше огромни усилия, се издърпа, напипа резето от вътрешната страна на прозореца, махна го, а после се преметна през перваза и падна сред стотици парченца стъкло в още по-гъстия мрак в къщата.

На сигурно място.

Едва не изгуби съзнание.

Не, още не беше в безопасност. Да влезе беше само началото.

От антрето долетя силно пищене, усилваше се. Сам имаше по-малко от четири минути да изключи алармата.

Вдигна чука, за да го пъхне в колана си. Усети, че по ръката є се стича нещо топло и лепкаво. Кръв. Кръв по безценната є ръка на музикант. Но нямаше време да мисли за това. Смъкна шала от чука, стисна го на топка в дясната си ръка, за да спре кръвта, и хукна надолу по стълбите към алармата до входната врата.

Може би Раф не беше сменил кода. Набра рождената дата на Кърстен - 4-5-52, след това #, но пищенето се усилваше. Е, значи трябваше да гадае. Опита с рождената дата на Раф, но пищенето само стана по-силно. Всеки момент алармата щеше да се задейства в полицейското управление на Нотинг Хил. Тя отчаяно набра първите четири цифри от телефона на Раф.

Усилваше се.

След това последните четири цифри и после...

Тишина.

Златна тишина, от която ушите є звъняха.

Липсата на шум беше осезаема, като металически вкус на езика. Цяла минута Сам остана неподвижна, заслушана в тихото бръмчене на трафика отвън. Тези къщи бяха разположени по-навътре от пътя зад вечнозелени дървета - високи пристани на спокойствие.

Вдигна ръка и си погледна часовника на светлината от улицата, която проникваше през ветрилообразния прозорец над вратата. Два и десет. Имаше три часа до съмване, така че можеше да не бърза. Заля я усещане за триумф, чувстваше се, все едно може да направи всичко - и беше ужасно гладна. Е, поне хладилникът в тази къща винаги беше добре зареден. Отиде до кухнята в сутерена - широките гранитени плотове самодоволно блестяха в мрака - и отвори огромния хладилник. Както очакваше, вътре имаше запаси за много угощения - студено патешко и сирена, маслини и пастет, пушена сьомга и пъдпъдъчи яйца. На вратата имаше няколко вида плодов сок, неизменните бутилки шампанско на Раф, няколко шишета "Шабли" и три вида минерална вода.

Решително затвори хладилника. Все пак имаше гордост. Не беше някоя крадла. Нямаше да докосне нищо, което беше на Раф. Дори минералната вода. Беше тук само за да вземе това, което си беше нейно.

Оставаше само да го намери.

Къщата на Раф в Холанд Парк имаше издигнат първи етаж с огромна гостна от лявата страна, стигаше чак до другия край. Вдясно от гостната една врата водеше към просторната столова. Кабинетът на Раф беше разположен зад нея, но в него можеше да се влезе само през гостната. Сам извади фенерчето от раницата и го включи, обърна се наляво и влезе. Бледият лъч светлина улавяше предметите, които навремето бяха част от ежедневието є.

Беше харесала тази стая още когато я видя за първи път преди седем години, когато дойде в Лондон - объркано и непокорно петнайсетгодишно момиче. И не само размерите и луксът на помещението я бяха впечатлили - двата големи бели дивана и древният персийски килим, голям колкото игрище за тенис, вазите, в които винаги имаше натопени лилиуми, порцеланът от осемнайсети век и изумителните съвременни картини. Впечатли я съвкупността от всички тези неща и още нещо - това, което стаята казваше за самия Раф. Това беше място, от което лъхаше самоувереност, стая, създадена от мъж, който знае собствения си статус в света. Къщата на Раф, особено тази стая, беше вдъхнала на Сам увереност, когато тя най-много беше имала нужда от това.

Инстинктивно тя отиде до рояла пред високия прозорец, който гледаше към задния двор. Вдигна капака и безшумно докосна клавишите, и в ума си видя пръстите на Раф, къси, но енергични и целенасочени като притежателя си, да свирят проста мелодийка, докато той ревеше насърчително.

С обичайната си смесица от арогантност, упорита работа и бърз ум Раф се беше научил да свири на пиано, за да може да є акомпанира при упражненията є с челото.

- Щом аз мога да се науча да свиря проклетата пиеса ей така, най-малкото, което можеш да направиш ти, е да научиш своята част! - ръмжеше.

И тя го беше направила благодарение на него. Едва ли щеше да влезе в Кралския музикален колеж без неговите насърчения и решимост. Дължеше му много.

На този мръсник.

Затвори капака на рояла с глух звук и започна да търси. Освен в библиотеката нямаше много места, където да скриеш нещо, но тя все пак ги прегледа.

Е, не беше тук. Всъщност не беше и очаквала да го открие в гостната.

Кабинетът на Раф беше най-вероятното място. Високи двойни врати свързваха двете стаи. На панихидата на Кърстен те бяха широко отворени. Сега не бяха. Сам още стискаше подгизналия от кръв шал в дясната си ръка, така че отвори с лявата. Едва доловима промяна във въздуха отбеляза преминаването между двете стаи - восъкът за полиране на мебелите и тежкият аромат на лилиумите отстъпиха пред мириса на кожа и на намека за пури. Тази стая не беше за външни хора, беше лична и силно мъжествена.

Тук имаше предостатъчно скривалища. Сам остави фенерчето, запали лампата и бързо претърси облицованото с кожа бюро, но безуспешно. Стените бяха покрити с рафтове с книги и шкафове. Щеше да е лесна работа да мушнеш тетрадка с размер А4 със светлосиня кожена подвързия, каквито Кърстен винаги използваше, на някоя от полиците. Случайният наблюдател не би я забелязал.

Щеше да є се наложи да претърси рафтовете методично, сантиметър по сантиметър. Реши да започне от най-горния вляво. Избута библиотечната стълба по пода и започна бавно да прокарва пръст по гръбчетата на книгите на най-горния рафт.

Беше стигнала до втората част на третия рафт, когато изведнъж спря. Застина.

Всеки нерв в тялото є звънтеше от напрежение, докато се вслушваше, за да различи новите звуци. Не беше трафик. Гласове.

Гласове отвън, приближаваха се. Входната врата се отвори. Приглушен смях.

Тя потръпна. Раф? Но нали беше казал, че отива в Бейзъл да се види с клиент? Да не би да беше отменил пътуването? Да не би да си беше променил решението и да си идваше по-рано?

Женски глас, мек и дрезгав. Сам тихо изруга. Би познала този глас навсякъде - Лола. Господи! Проклетата тъпа Лола се появяваше винаги точно когато не ти трябва. Какво правеше тук сега? Сам мислеше, че е заминала за Бейзъл с Раф.

С Лола имаше някакъв мъж. Може пък Сам да беше объркала датите и те всъщност да не бяха заминали за уикенда. Раф и новата му приятелка бяха ходили някъде вечерта и сега...

Не беше Раф обаче. Гласът беше мъжки, но беше по-тънък, тенор, а не богатият баритон на Раф. Глас, който Сам не познаваше.

Какво ставаше, по дяволите?

Сам изгаси лампата и побърза да затвори вратите към гостната. Какво да прави? Огледа се отчаяно. Като че ли имаше избор. Прозорците на кабинета на Раф, както и всички останали на първия етаж и в сутерена, бяха с железни решетки. Единственият път за бягство беше оттам, откъдето беше влязла.

Под вратата се появи тънка ивица светлина.

- Ха! Не мога да повярвам, че Раф е забравил да включи алармата! - Лола говореше завалено, но тържествуващо. - И то след като вечно ми натяква за това. Само чакай да му кажа! И ти ще си ми свидетел. Ммм... - Кратка пауза, а след това, когато заговори пак, гласът є беше още по-мек и дрезгав. - Това беше хубаво.

Пак пауза.

- Трябва да си тръгвам - каза мъжът.

- Е, нали тъкмо дойде. Дай да пийнем по нещо. Не обичам нощем да съм сама тук. Тръпки ме побиват, честно.

- Но аз съм стажант на Раф, не искам...

- Една чашка де. Той винаги има нещо хубаво в хладилника. Чакай тук. Сега ще донеса бутилката. Опа!

- Леко. Май не трябва да пиеш повече?

- Миличък, след това, което изпих, от шампанското само ще изтрезнея. Опаааа! С тези платформи ще се претрепя. Ето, така е по-добре. Отивам за мехурчетата. Недей да бягаш.

Фалшивото пеене на Лола заглъхна надолу по стълбите. Сам изскърца със зъби. В най-добрите си моменти Лола беше просто загуба на пространство. Но точно сега беше пречка.

"Защо не идеш след нея?" - безмълвно попита Сам непознатия от другата страна на вратата. "В кухнята ще ти хареса". Той се разхождаше, приближаваше се. Дали мислеше да влезе? Сам отиде на пръсти до масивното бюро на Раф, достатъчно голямо, за да се скрие зад него. Лявата є маратонка изскърца в знак на протест... и изведнъж вратата към гостната рязко се отвори и вътре се разля светлина.

- Какво...

Мъжът бе също толкова смаян.

Веднага се виждаше защо Лола го сваля. Дори разрошен и с измачкани дрехи като след дълъг купон, младежът, който беше казал, че е стажант на Раф, беше привлекателен. Рошава кестенява коса и големи кафяви очи, в момента опулени от изненада. Челюстта - сега увиснала от смайване - беше волева и силна.

Той примига, пое си дъх и отвори уста.

- Шт! - изсъска Сам. - Лола не бива да разбере, че съм тук.

- Лола? Познаваш ли я?

- Разбира се, че я познавам.

- Коя си ти? И какво правиш тук?

- Аз съм... - Тя се поколеба. Напоследък не є беше приятно да дава информация на никого, да не говорим за непознати, особено на непознат, който е приятел на Лола.

- Откъде да знам, че не си крадла? - попита той.

- Не ставай смешен.

- Така ли? И какво правиш в кабинета на Раф? На загасени лампи? В два през нощта?

- Аз... мога да ти обясня.

Той беше изтрезнял от шока. Гледаше я внимателно.

- Давай тогава.

- Търсех нещо.

- На тъмно?

- Нещо, което е мое.

- Тогава защо се криеш?

- Имам си причина.

- Каква?

Лола извика нещо от кухнята.

- Лично е - каза Сам.

- Не ти вярвам. Ще извикам полиция.

- Тогава ще изглеждаш като съучастник. - Сам дълбоко си пое дъх. - А не вярвам на Раф да му хареса. Аз съм дъщеря на Кърстен. - Изражението му не се промени, така че тя добави: - Не знаеш ли? Кърстен, жена му. Тя умря.

- А! - Той отстъпи в гостната и затвори вратата точно когато Лола се върна. Сам задържа дъха си. "А". Какво значеше това "А"? Че є беше повярвал и няма да я издаде, или че ще вдигне тревога?

- Какво правеше там? - попита Лола.

- Стори ми се, че чух нещо. Помислих си, че може да е крадец - отвърна мъжът.

- И?

Кратка пауза, след това Сам го чу да казва:

- Явно ми се е сторило.

Тя въздъхна с облекчение.

- Нали ти казах!? - Лола отново тържествуваше. - Тази къща може да ти изкара акъла.

Въпреки че с Кърстен бяха разделени през последните девет месеца преди смъртта є, лондонската им къща, в която бяха живели щастливо, изглеждаше най-подходящото място, където приятелите и роднините да се съберат да я поменат.

Последния път, когато Сам беше идвала тук, валеше. Беше само преди две седмици, но средата на август все едно беше друга епоха. Просторната гостна на Раф беше пълна с опечалени, жените в черен лен и сива коприна, мъжете - с тъмни костюми. Двойните врати към кабинета на Раф бяха широко отворени и хората се струпваха и там. Навън дъждът се лееше върху лятната градина.

И всички се държаха много мило със Сам.

И тактично. Беше особено важно да са тактични. Все още не беше имало разследване, така че думата "самоубийство" не се изричаше на глас, но се виеше между говорещите като дим, мушваше се в джобове мълчание, заливаше празното пространство на недовършените изречения. "Горката Сам. За нея сигурно е още по-страшно, като знае как е умряла майка є... Най-лошо е, когато... Човек никога не би си помислил, че Кърстен е от типа, който... може да направи нещо подобно. Бедната Сам. Дали ще се оправи?"

Бедната Сам. Бедната Сам искаше да разбие чашата си в изисканите стени и да изкрещи, че не знаят какво говорят.

Бедната Сам се чудеше защо изобщо участва в този фарс. Трябваше да зареже всичко и да си тръгне веднага, но остана, защото имаше хора, които искрено обичаха майка є, и въпреки че бяха заблудени за начина, по който беше умряла Кърстен, Сам усещаше подкрепата им, нещо от духа на майка є витаеше в стаята, когато те говореха за нея.

Хора като сестрата на Раф - Мириам и съпруга є Джони Джонс. Сам хареса Джони още първия път, когато го видя. Всички го харесваха. Когато се беше нанесла с Раф и Кърстен, той се беше втурнал в живота є като целогодишен Дядо Коледа. Едър и щедър, румен, с глас като греяно вино и смях, който подобрява настроението при всякакви обстоятелства.

- Милата ми Сам - каза той и я стисна в прегръдка, с която би се гордяла всяка самоуважаваща се мечка, - ти си толкова смела и прекрасна. Трябва да ни дойдеш на гости в Уордли. Нали, Мири?

Мириам се вкопчи в ръката му и кимна. По-бледа и не толкова ъгловата като брат си, тя изглеждаше вечно изтощена от усилието да не изостава от жизнерадостния си съпруг. Джони беше приятел с всички, а Мириам като че ли нямаше приятели - в поведението є имаше нещо високомерно и непреклонно, което отблъскваше хората - но през следобеда на панихидата на Кърстен дори тя беше мила със Сам. Отдалечена и сдържана както винаги, но се опитваше да бъде мила.

Дори майката на Раф, Даяна, която не се славеше с особена състрадателност, потупа Сам по ръката и каза:

- Трудно е, Сам. Много е трудно. Но, повярвай ми, ще го преживееш. - Бързо извърна поглед, разтревожена от това, което за нея беше равносилно на изблик на чувства. У Даяна характерният нос и стреснатите очи на клана Хаус създаваха почти папагалско излъчване.

Тревър Клей, лондонският агент на Кърстен, беше по-директен. С Кърстен бьха големи приятели и той беше защитавал работата є от самото начало.

- Двойна трагедия - каза на Сам, вече беше изпил доста чаши от виното на Раф. Повечето опечалени вече се бяха разотишли, беше останало само твърдото ядро. Въздъхна и продължи: - Такава прекрасна и неповторима жена. Е, това всички го знаехме. Но работата є... Беше на върха... Следващата є стихосбирка ще е най-добрата.

- Толкова ужасно - нещастно каза Джони. Челото му беше набраздено от бръчки, като вълни, оставени от прибоя в пясъка. - Като си помислиш колко можеше да постигне. - И поклати глава.

Седяха - групичка близки хора, изтощени от емоциите на деня. Раф разхлаби вратовръзката си и им наля пак. Ъгловатите му черти бяха напрегнати. Сам се чувстваше замаяна, повече от дълбоката невъзможност да повярва на случващото се, отколкото от алкохола, въпреки че сигурно и той имаше нещо общо.

Тревър каза на Сам:

- Не мога да повярвам обаче, че е унищожила дневника си. Не би го направила. Само да знаехме какво е било в ума є, когато, когато... - Поредното изречение увисна във въздуха. - Преди да умре - нескопосано завърши той.

- Със Сам го търсихме - каза Раф. - Ако имаше дневник, щяхме да го видим. Тя нямаше кой знае колко вещи във вилата.

- Дневникът є не беше единственото, което не успяхме да намерим - каза Сам.

Тревър въздъхна.

- Просто не разбирам.

- Защо? - попита Джони. - Какво друго липсваше?

- Едно стихотворение - каза Тревър. - Щеше да е главното стихотворение в следващата є книга.

- И него ли е унищожила? - попита Джони.

- Сигурно - каза Раф. - Не го намерихме.

- Видях част от него - каза Тревър. - Още не беше завършено. Но не ми позволи да го задържа. Сигурно е унищожила единствения екземпляр.

- Господи, това е ужасно - каза Джони. Мириам мушна ръка под неговата и той небрежно я погали.

- Знаеш ли как се казва стихотворението? - попита Сам. И когато никой не отговори, каза тихо. - "Птицата убийца".

Настъпи мълчание.

- Всъщност доста мрачно.

"Мрачно - помисли си Сам - или вещаещо?"

- Птицата убийца - каза Джони някак предпазливо. - За какво ли е било?

- И аз се чудя - каза Сам.

В настъпилата тишина всички чуха как входната врата се отвори и затвори, чуха и стъпки, които прекосиха антрето. На прага застана млада жена, едва ли много по-голяма от Сам. Изглеждаше като слязла от страниците на списание "Хелоу": права руса коса, плътни лъскави устни и невъзможно дълги крака.

- Подраних ли? Бавих се, колкото можах.

Тогава Сам видя Лола за първи път. Знаеше, че Раф има приятелка, всъщност то се очакваше. Винаги беше мразил да е сам и беше имал много жени, откакто Кърстен беше заминала миналия октомври. Но въпреки това Сам се шокира от появата є в този момент, когато Кърстен все още някак присъстваше в стаята. И не беше единствената. Надигна се вълна от неудобство.

А Раф каза:

- Лола, не очаквах да се върнеш толкова рано.

- Е, дойдох. Няма ли да ми предложите нещо за пиене?

Тя влезе и Раф я представи. Лола изглеждаше отегчена, нямаше търпение всички да си тръгнат. Ефектът є върху Джони и Тревър беше незабавен. Двамата мигом скочиха на крака в желанието си да є налеят питие, да є направят място, да є се представят. Лола притежаваше онази концентрирана сексуалност, която може да превърне група опечалени мъже на средна възраст в разгонени котараци. Докато се навеждаше, за да є запали цигарата, Джони хвърли на Раф одобрителен поглед, който сякаш казваше "Браво на теб!". Кърстен, която по някакъв начин беше присъствала в стаята, докато говореха за нея, се плъзна в сенките.

Сам се изправи и каза:

- Трябва да тръгвам.

- Ти оправи ли се с ключовете? - обърна се Лола към Раф. Все още не беше обърнала никакво внимание на Сам.

- Лола - каза Раф, - не мисля, че моментът е подходящ.

- Ключовете ли? - попита Сам.

- Да - спокойно каза Лола, с очи, вперени в Раф. - След като тази къща повече не е твоя, не е редно да имаш ключове. Никой друг няма.

Сам се поколеба, оставяше на Раф време да се намеси. Той изглеждаше нещастен и засрамен, но не срещна погледа є и не каза нищо.

- Раф? - каза Лола.

- Може да ми ги върнеш и по-късно - каза той.

"Жестоко - помисли си Сам. - Значи без повече преструвки".

- Мога и сега. - Бръкна в чантата си, извади ключодържателя си и свали двата ключа. - Вземи си тъпите ключове.

Остави ги на стъклената маса.

- Сам - каза Раф, - няма нужда да преиграваш.

- Майната ти! Всъщност съм направо самото спокойствие.

- О - обади се Даяна, която мразеше всякакви конфликти и винаги бързаше да ги заглади с нежно връщане към нормалното. - Не знам за вас, но аз съм доста гладна.

- Ще направя бъркани яйца - каза Раф. - Сам, ще останеш да хапнеш, нали? Има и пушена сьомга.

- Не, благодаря. - Вече беше стигнала до вратата към антрето. - Щом като това вече не е моя къща, просто ще си събера каквото е останало.

Раф я настигна на стълбите.

- Сам, моля те. Не искам да се караме. Знаеш, че винаги си добре дошла тук. Просто първо трябва да ми се обаждаш. Съжалявам заради Лола, но... ами, в момента нещата са малко деликатни.

- Деликатни? - Сам едва не се изсмя. - Неподходяща дума, Раф.

- Знаеш какво имам предвид.

- Не ми пука какво имаш предвид.

И изтича на втория етаж, където преди беше нейната спалня, и извади изпод леглото една кутия.

Основно снимки. Нищо друго не беше важно. Но беше прекалено тежка, за да я вземе наведнъж.

Слезе долу и видя, че Лола е заобиколена от почитатели, Тревър и Джони се състезаваха в остроумие и чар. Даяна, доволна от възстановената хармония, им се усмихваше снизходително. Гласовете от кухнята в сутерена издаваха местонахождението на Раф и сестра му. Сам вече нямаше ключове, така че трябваше да му каже, че ще се върне за останалите си вещи. Заслиза към сутерена.

На половината път чу как Мириам пита:

- У теб е, нали?

- Не ставай смешна - отвърна Раф.

- Там пише ли нещо за... за семейството? - упорстваше Мириам.

- Казах ти, че не... О, Сам. - Хвърли є бърз поглед: колко ли е чула? - Няма ли да размислиш и да останеш да хапнем?

Не, щеше да си тръгне веднага. Той настоя да є повика такси. Така щяла да може да си вземе целия багаж. Тай също би я закарал, но бил пил прекалено много. Тревър и Джони също. Сам не възрази. Нямаше търпение да се махне от тази къща, къща, пълна със спомени за щастливи мигове и с настоящето, изтъкано от компромиси и лъжи.

Но Мириам беше казала: "У теб е, нали?"

Раф се беше ядосал. Сигурен знак, че лъже.

Беше само въпрос на време Сам да се върне.

Което всъщност направи, с риск да си строши врата, докато се катереше по стената - заради настояването на Лола за ключовете и хлъзгавото измъкване на Раф да вземе нейна страна. А може би беше доволен, че Лола му върши мръсната работа. Може би имаше свои си причини да не иска Сам да има свободен достъп до дома му. Може би той беше подучил Лола.

Разтърка очи. Понякога се чудеше дали взима рационални решения, или ужасът от смъртта на майка є замъглява преценката є. Каквито и да бяха причините, сега беше заклещена в кабинета на Раф, не можеше да го претърси както трябва, докато Лола се забавляваше с онзи красив младеж, който, изглежда, беше стажант в кантората на Раф. Хрумна є, че нищо не я спира да връхлети без покана при веселата двойка и да продължи да търси - нищо освен гордостта є, която отказваше да има нещо общо, което дори бледо да напомня на това да иска помощ от Лола.

Просто трябваше да изчака.

Оттатък тапата на шампанското изгърмя и Лола изписка.

- О, по цялата ми рокля!

- Съжалявам.

- Може да го оближеш, ако искаш.

- Не, благодаря.

- Както искаш. Аз и без това ще я сваля.

- Ей...

- За да ни е по-удобно.

- Виж, Лола, наистина трябва да тръгвам.

- Стига си дрънкал. Всички ще решат, че съм се опитала да те съблазня. Не се ласкай, Мики. Ето, доволен ли си?

Очите на Сам вече бяха привикнали към полумрака в кабинета на Раф. Ръката є бе спряла да кърви. Тя сви пръсти - слава богу, нямаше скъсани сухожилия - после пъхна окървавения шал в чантата си. Тихичко развърза маратонките си и ги събу, отиде до библиотеката и прокара пръст по следващия ред гръбчета. Нямаше да е трудно да открие тетрадка А4 дори на тази светлина.

Оттатък настроението се промени.

- Ммм, нещо ми се доспа.

- Лягай си тогава.

- Да, ама не тук.

- Ще ти помогна да се качиш горе.

- Е, това вече е приказка.

- И после си тръгвам.

- Аха. Знаеш ли, Мик, бива те да разваляш купона.

Сам чу лекия му смях.

- Слушай, Лола, може да си смъртоносно красива, но за мен може да е наистина смъртоносно да се забърквам с теб. Забрави ли, че случайно работя с Раф? И в си-вито ми няма да изглежда блестящо,че са ме изхвърлили, защото съм сложил рога на адвоката, който отговаря за мен.

- Дрън-дрън-дрън.

- Дай да те сложим в леглото.

- Мммм. Добре.

Още мърморене, тътрене и тих кикот. Шумовете заглъхнаха нагоре по стълбите. В мига, когато гласовете им затихнаха, Сам щракна фенерчето и продължи търсенето. Беше щателна, опипваше и зад книгите, гледаше и под папките в шкафовете с по четири чекмеджета.

Остави бюрото на Раф за накрая. Защото първия път, докато беше ровила из старите му чекови книжки и купчината писма, беше усетила бодване на вина от това, което правеше. Сега обаче нямаше време за скрупули. По стълбите се чуха стъпките на мъжа. Сам автоматично изгаси фенерчето, но в стаята вече просветляваше. Беше време да си върви.

И тъкмо докато затваряше най-долното чекмедже, ръката є напипа нещо хладно и метално в дъното, под купчина плътни пликове. Извади го.

Пистолет.

Прилягаше добре в ръката є. Сам нищо не разбираше от оръжия, но това изобщо не приличаше на играчка.

Имаше време само да го пъхне обратно там, където си беше, преди вратата да се отвори и кавалерът на Лола за вечерта - Мик или Мики, или както там се казваше - да се появи отново. Беше разгащен и изглеждаше още по-разчорлен. Отиваше му.

Той се ухили и започна да напъхва ризата в дънките си.

- Тя откърти - каза. - Ти намери ли каквото търсеше?

- Ако бях, вече щях да съм си отишла.

- Кажи ми какво е и ще ти помогна.

- И защо?

Мик всъщност си задаваше същия въпрос. Натрапницата, която твърдеше, че е дъщеря на Кърстен Уолър и която беше прекарала смешно много време затворена в кабинета на Раф Хаус, беше дружелюбна като кактус. Явно беше любопитство. Трябваше да има обяснение защо това кльощаво момиче с къса тъмна коса и боси крака се е промъкнало в къщата на Раф, докато той се занимаваше с дело за измама в Бейзъл.

- Подозрителна си, а? Почти като човек с нечиста съвест. Май повярвах на историята ти малко прибързано и все пак ще трябва да поговоря с Раф. Винаги ли си носиш чук?

- Не е твоя работа.

- Вече е моя.

- Сериозно? Обаче когато Раф се върне от Бейзъл и те намери тук в седем сутринта плюс - тя кимна към гостната, където дрехите на Лола бяха разпилени по големия бял диван, - всичко това, може и на теб да ти се наложи да даваш обяснения.

- Мамка му. - Мик се ухили. - Ти ще гарантираш за мен, нали? Аз просто я изпратих догук след едно парти. Не беше в състояние да се оправи сама.

- Да бе. - Кактусът си погледна часовника. - И ти трябваше цял час да є помогнеш да се качи по стълбите?

- Ами... доста са стръмни.

- Раф може да не види нещата така.

- Хм. Май сме в безизходица. - Мик се забавляваше. Ситуацията допадаше на чувството му за абсурд. - И какво трябва да направим според теб?

- Ти прави какво искаш. Аз си тръгвам.

- И аз ще отлитам.

- Не и с мен.

Мик не беше свикнал на такава враждебност. Като цяло хората го харесваха.

- Ти винаги ли си толкова недружелюбна? - попита я. - Кажи ми какво търсиш и ще ти помогна.

Тя се поколеба, изглеждаше почти готова да приеме предложението му за помощ. Съмваше се бързо и в този миг на колебание Мик видя несигурността и болката, които прозираха под враждебността є. За момент наистина искаше да є помогне.

Моментът отмина.

Тя промърмори - повече на себе си, отколкото на него:

- Този мръсник сигурно го е унищожил. - Обу си маратонките и метна раницата на рамо. В градината вече пееха птици.

- Няма да кажа нищо на Раф - каза той.

- Има си хас.

И с тези думи тръгна към входната врата, излезе и я тръшна.