Заразно глупава

Хевън

Казвам се Хевън Олбрайт, омъжена съм от две години и така нареченият ми съпруг ми изневерява. Едва на двайсет и пет съм и сигурно ще се съгласите, че да се омъжиш на двайсет и три е доста прибързано, но веднага ще ви кажа, че хората се женят още докато са в колеж, дори по-рано - веднага след гимназията, така че аз не съм се бракувала чак толкова млада. Както и да е, млада или не... мръсникът долен ми изневерява. А аз му посветих най-хубавите си години.

Изневерява ми с някаква колежка. Има едно момиче в офиса, което отначало дори не ми направи впечатление, но след като прекарват часове наред заедно, си имат общи преживявания и смешки, жалват се от храната в стола... и накрая той изчуква грозницата. Гади ми се само като си помисля. Той е винаги толкова весел и щастлив, когато се прибира от работа, така че сигурно ще решите, че няма начин да не се светна, защото няма човек, който да е чак толкова щастлив и доволен, когато му се налага да виси на работа до никое време. Само че аз си мислех, че той наистина си обича работата. Може и да му е било криво и да му е писнало, но щом влезеше у нас и ме видеше мен, съпругата си от две години насам, която обича и обожава, всички служебни неприятности отлитат. Прас, няма ги.

Да, ама не. Може и да се прибира нахилен до ушите, защото си е направил кефа с някоя разтропана кака, която сигурно се облича в бабешки комплектчета от блуза и жилетка и се кикоти като хиена на разните им там служебни лафчета. Мразя ги аз тези комплектчета с еднаквите материи и напаснатите цветове, дето уж ти придават женственост и изтънченост. Всеизвестен факт е, че въпросните комплектчета са най-лесните за сваляне дрехи. А тя сигурно се казва Меган или Джеси и е година-две по-млада от мен. Същата е, каквато бях аз преди две години, само че в комплектче. Той вече си търси по-млада, макар че аз още не съм остаряла, погрозняла и продължавам да му пускам в леглото. Мразя я тази работа. Изобщо не съм стара.

Бракът е тъпо и противно нещо. Хората, които ти разправят, че след като се омъжиш преставаш да правиш секс, са напълно прави. Просто вече не ти е кеф. Не че след като кажеш "да", спираш на секундата. Минава известно време. Да не забравяме медения месец и първите няколко месеца, когато все още се правите на полудяла от страст женичка и готов да ти помага във всичко съпруг или на робиня и неестествено добросърдечен варварин, или Мечо Пух и гърнето с мед. Само че след известно време преставаш да си бръснеш краката и ти се ще да се наспиш, както трябва.

Брейди

Казвам се Брейди Гилбърт и мразя местата до прозореца. И без това самолетите са пълна отврат, а пък когато изрично кажа, че искам място до пътеката, а се озова настанен на вътрешната седалка, се чувствам прецакан и задължително ще се оплача на секретарката си. Щях да се оплача, ако имах секретарка.

Просто ще седна тук и със силата на волята си ще прогоня всички от мястото до пътеката. Така не само че ще седна на предпочитаното от мен място, но ще заема и почти най-удобната поза за сън (не че има такава, когато си в самолет), от която винаги се оказваш със схванати крака и провиснали ръце, а от ъгълчето на устата ти капе слюнка. И това, разбира се, се случва пред напълно непознати.

Не ме разбирайте погрешно... да, много е приятно да зяпаш през прозореца, обаче на каква цена? Да не говорим, че трябва да се моля всеки път, когато ми се допикае. Все едно че искам разрешение, както в училище, само дето сега е много по-зле. Тези тук са напълно непознати. А когато в училище ме пускаха да изляза от час, не притеснявах никого. Но за да отида в тоалетната на самолет, се налага да си кажа по някоя и друга дума с хората на съседните места, задължително да свия рамене, за да покажа колко ми е неловко, и то заради дебелака, който непрекъснато ми избутваше лакътя от облегалката за ръце. След това той се надига, колкото да мога да се промуша. Докато става, въздъхва, не за да ме накара да се почувствам виновен, задето го притеснявам, а по-скоро за да изтъкне очевидното: "Ох, тези стари кокали", което е пълна дивотия, освен ако не минава осемдесетте. А той изобщо не е на осемдесет, просто се дразни, че трябва да се вдигне.

После, за да стане още по-зле, докато се промъквам през петте сантиметра, които той е благоволил да ми остави, аз се хващам за облегалката на предната седалка и човекът, който седи там, също ме поглежда. Стюардесите, и те ме мразят. Мразят и мен, и противния ми пикочен мехур. След това, когато се върна, трябва отново да изпълня същия танц. Господ да ми е на помощ, ако седалките са три и средната е заета. Да не говорим, че имам един неизяснен въпрос по етикет: как се минава покрай съседа по място - с оная работа, обърната към него, или със задника?

Ненавиждам седалките до прозореца. Затова чакам и упражнявам силата на волята си. Хората продължават да се качват, но засега никой не се настанил при мен. Забелязвам задължителната готина мадама, която изобщо не ми е по силите освен във фантазиите ми. Полетът се очертава безкрайно дълъг. Винаги има по една готина мадама, независимо накъде пътуваш, дали в страната, или в чужбина, и тя никога не седи до теб. Или до мен.

И с този полет е така. Ето го и готиното парче. Напъвам силата на волята си, за да докарам стегнатото й задниче на седалката до мен. Никакъв шанс. Но поне ми се усмихва или аз решавам, че ми се усмихва. Може да се е усмихвала на стюардесата, която току-що й даде допълнително одеяло. Даде й го просто ей така.

Хевън

Ако си въобразявате, че съм преглътнала факта, че съпругът ми ме мами, то е защото полагам неистови усилия. Истината е, че аз всъщност не съм омъжена. И никой не ми изневерява. Ще се омъжа след осемнайсет месеца. От време на време правя тези дребни упражненийца, за да съм готова, ако нещо подобно вземе, че ми се случи.

За съжаление ме хванахте в момент, когато бях по средата на упражнението, затова се получи малка грешка. Аз съм си все още аз и всичко, което ви казах за себе си, освен за лъжливия съпруг, е истина. Само че не съвсем. Така че за момента вие изобщо не ме познавате. Не можете да не признаете, че се справих доста добре. Това се дължи изцяло на упражненията. Ако не бях правила подобно нещо никога досега, ако се бях озовала със съпруг, който ми изневерява, нямам представа как щях да се справя. Добре, че сега съм подготвена.

Да започнем отначало. Аз съм все още Хевън Олбрайт, все още съм си на двайсет и пет. Висока съм метър шейсет и осем и тежа около петдесет и девет килограма. Петдесет и шест и половина. Петдесет и шест и половина е повод за банкет. Петдесет и девет ставам, когато съм пред мензис. Качвам на петдесет и девет, когато съм депресирана или си позволя да се изкефя с нещо готинко като вино или пица, или неопечено тесто за сладки. Всъщност през повечето време тежа петдесет и девет. Косата ми е мръсноруса (разбирайте светлокестенява) и пада до раменете. Добре че си купих оная боя за кичури. Корените ми са пораснали повече, отколкото трябва, шаренее в три цвята, но да не си помислите, че е като на разните пънкари и рокери. Не стои на мазни клечки. Добре де, понякога стигам шейсет и един. Освен това, щом ще издребняваме, съм метър и шейсет и пет.

Открай време ми се струва, че имам доста пухкави бузи, но също така ми се струва, че най-сетне скулите започват да се очертават, и то не когато си глътна бузите. Тая работа така и не я разбрах. Винаги, когато си мия ръцете в някоя обществена тоалетна, в девет случая от десет, жената до мен си всмуква бузите, щом се погледне в огледалото. Ама какви ги вършат тези жени? Да не би да се опитват да изглеждат по-слаби? На риби ли се правят? Или се опитват да се докоснат до света на висшата мода като Зулендър*? Ако нямат намерение да ходят с хлътнали бузи, след като излязат от тоалетната, защо изобщо се напъват с това упражнение? Ако е просто за забавление, дадено, пишете ме и мен на купона.

* "Зулендър" - комедия с участието на Бен Стилър и Оуън Уилсън, в която известен манекен осъзнава, че в живота има по-важни неща от това да изглеждаш добре. - Б. пр.

Когато ви казах, че бракът е тъпа и противна работа, не исках да кажа наистина, че е тъпа и противна работа, а по-скоро, че не съм съвсем наясно дали е тъпа и противна, или не. Чувала съм и добри, и лоши неща. Чувствата ми към брака са смесени, дали не трябва да кажа доста объркани. Родителите ми са се разделили още преди да съм наясно какво означава думата "раздяла". Така че, макар да говоря компетентно, нямам никакъв опит нито с брака, нито с женени родители, да не говорим за райските моменти след сватбата.

Първият ми спомен за отношенията между мъже и жени бе достатъчен, за да ми държи топло през гимназиалните години.

Когато бях на около осем, на Пийт, съседчето, което живееше малко по-надолу по улицата, често му се случваше да виси пред нас часове наред. Понякога излизах и двамата си играехме. Понякога не излизах. Той не спираше да ме преследва, а настойчивостта обикновено дава резултат при мен.

Един ден, докато берях цветя от градината на съседите, за да направя букет за мама, Пийт се влачи след мен цял половин час, без да каже и дума. Не му обръщах никакво внимание.

Когато тръгнах към къщи, той най-сетне ме заговори и попита какво ще правя по-късно. Обясних му, че ще ходя на вечеря с татко. Той попита дали може да дойде с нас. Съгласих се.

На път към "Санто Пиетро" двамата бяхме седнали на задната седалка на "Камаро"-то на татко. Гаджето на баща ми, Сандра, с дългата руса коса и спуснат ниско над очите бретон, се беше разположила на предната седалка, а на мен единствената ми мисъл бе за пелмените с чесън, които щяхме да си поръчаме в ресторанта. Не се виждах често с татко. Дори мога да кажа, че познавах чесновите пелмени по-добре от него.

И така, седим си в колата, аз копнея да похапна, а Пийт се опитва да ми привлече вниманието. През всичкото време, докато пътуваме, се опитвах да си докосна носа с език.

- Ще ти покажа моя, ако ми покажеш твоя - обади се той. Аз свих рамене и му се изплезих.

- Не искаш ли? - попита той.

- Нали току-що ти го показах! - отвърнах аз и се оплезих отново, но този път се опулих.

- Не това - намръщи се той. След това погледна надолу и подръпна ципа си.

- Май не - реших аз и се запитах колко ли път остава до "Санто Пиетро".

- Нищо, аз пък ще ти го покажа - обяви той.

- Добре - съгласих се и погледнах през прозореца, докато баща ми взимаше завоите из каньона.

Без дори да се поколебае, Пийт дръпна ципа и си извади пишлето, даже не си направи труд да разкопчае горното копче. Просто го извади навън. Беше тъничко. Приличаше на малко пръстче, поникнало не където трябва.

Най-важното бе, че езикът ми се намираше на милиметър от носа. Пробвах за последно, протегнах го до скъсване и докоснах...

И в този момент настъпи големият взрив. От предната седалка проехтя ревът на баща ми. Не си спомням какво каза на Пийт, докато го гледаше зверски в огледалото за обратно виждане. Пишката му все още стърчеше навън като пекинска патица, провесена на прозореца на китайски ресторант, но знам, че взривната вълна буквално ме изхвърли от седалката. И до днес, щом зърна пенис, ушите ми започват да пищят.

Баща ми направи обратен завой, отведе Пийт у тях, а след това ме прибра и мен. Разминах се с чесновите пелмени. Бях сломена.

Брейди

Ето го и него. Сега скапанякът ще се натресе до мен. Ще заеме моето място до пътеката. Няма шанс да има две красиви жени в самолета, като знам какъв ми е късметът. Късметът е нещо относително, защото напоследък нямам никакъв късмет. Аз съм като Зигфрид и Рой* на късмета. Не се опитвам да ви залъгвам, че успявам цели четиринайсет години да поддържам успешно шоу в центъра на Лас Вегас, а по-скоро да изтъкна, че онова изчадие, което би трябвало да ме обича, ме е стиснало със зъби за яката и ме влачи по сцената, въпреки че помощниците всячески се опитват да ме спасят.