Рицари на черното и бялото

Началото

Едно

– Сир Юг!

Стражите при вратите застанаха мирно и отдадоха чест. Намръщеният младеж с коса като четка вървеше бавно и с наведена глава към тях. Бе потънал в мислите си. През врата и раменете му бе провесен голям меч в ножница, така че ръцете му бяха свободно отпуснати над дръжката и острието на тежкото оръжие. Най-накрая стражите привлякоха вниманието му, защото пристъпиха напред и разтвориха масивните врати. Той погледна към тях, кимна сърдечно на командира и свали едната си ръка от края на меча, като хвана дръжката му с другата така, че дългото острие се разлюля напред, преди да го пусне, за да се върне и легне отново на рамото му.

– Упражнявате ли се, милорд? – Въпросът на командира на стражата беше риторичен, но Юг дьо Пейен спря и погледна към меча, който държеше. Сетне изпълни един удар напред, като хвана солидната стоманена дръжка с двете си ръце и разгъна острието в цялата му дължина, докато тежестта на оръжието накара мускулите на огромните му ръце, шия и рамене да се напрегнат като корабни въжета. После го пусна с лявата си ръка и го завъртя без усилие с дясната, докато острието отново се върна и легна на дясното му рамо.

– Да се упражнявам ли, сержант? Да, но не с меча. Този път не. Упражнявах мисълта си... размишлявах.

Той кимна на другите стражи и премина през отворените врати, напускайки ярката дневна светлина на двора, и потъна в мрака на централната зала на замъка. Пристъпваше през огромното пространство, загледан в пода. Разкрачът му беше широк, а мечът все още висеше небрежно на рамото му.

Повечето млади мъже на неговата възраст щяха да се перчат с подобно великолепно оръжие, за да се самоизтъкнат, но Юг дьо Пейен не бе от тях. Той бе излязъл с оръжието си и трябваше да го пази, докато не го остави там, където нямаше опасност да бъде загубено или откраднато. Сега се бе упътил към своите покои, където най-накрая можеше да се освободи от него. Беше така унесен и потънал в мисли, така безразличен към онова, което ставаше около него, че подмина група ярко облечени, смеещи се млади дами, струпани в единия ъгъл на празната зала, без дори да ги забележи въпреки възхитените погледи и поздрави, с които някои от тях го удостоиха.

Пропусна да забележи и високия, широкоплещест мъж, който вървеше право към него, така че неизменно щяха да се срещнат в центъра на залата. Мъжът забеляза, че Юг дьо Пейен не направи опит да забави темпото, нито да отстъпи, когато приближи. Когато младежът се изравни с него, той протегна ръка, за да го хване за рамото. Младият рицар отстъпи назад като при атака и свали меча от рамото си, за да го извади от ножницата, преди дори да види кой го е спрял. Но след миг наведе острието и изчервен рече:

– Господарю Сен Клер! Простете ми, сир... бях се отплеснал.

Едрият мъж бе вдигнал предупредително ръка още преди реакцията на Юг, което бе сигнал към въоръжения страж зад него да остане на мястото си. И сега, докато гледаше младия мъж, лека усмивка, или пък смръщване, изкриви устата му.

– Забелязах това – отвърна с мощен бас той. – Но дори и в мъглата на най-тежките мисли, млади ми Юг, човек трябва да държи едното си око нащрек. За какво се беше замислил така дълбоко?

– За нищо, милорд... Извинете ме. Упражнявах думите за събранието утре вечер. Има много неща за учене.

– Ах, да. Отговорите. Така е, има много неща за учене, както казваш. Особено за младеж с твоето положение. Но ти имаш най-добрите учители, които могат да се намерят, и знам, че усилията, които полагаш, не те правят нещастен. – Погледът му се спусна към тежкото оръжие с дълго острие. – Но за какво ти е това оръжие, кръщелнико? По-добре ли мислиш и помниш с меч в ръка?

Юг погледна леко объркван меча си и отвърна:

– Не, сир, въобще не е така. Излязох да се разходя до полигона, за да потренирам, но така и не стигнах дотам. Просто вървях и мислех, като упражнявах отговорите.

– Аха, добре. Значи си оползотворил времето си, като се има предвид колко малко остава до изпита. А сега накъде си се упътил?

– Към моите покои, милорд, за да се освободя от него. – Той посочи меча.

– Имам предложение. Дай ми го и ела с мен. – Сен Клер взе меча на Юг и го подаде на оръженосеца си, който стоеше на няколко крачки зад него, като му заповяда да остане в залата и да пази оръжието. Когато облеченият в ризница войник отдаде чест и отстъпи назад, Сен Клер се обърна към Юг.

– Тъкмо отивах да посетя мястото на твоето изпитание, когато те зърнах. Затова си помислих, че появата ти може би е знак да отидем там заедно. Да огледаме мястото като наставник и ученик. Това може да ни даде храна за размисъл, при това различна храна за различни размисли.

Заслушан в дълбокия му глас, на Юг дьо Пейен му се стори, че долавя лека ирония в думите, но страхопочитанието му към Сен Клер бе толкова голямо, че не можеше да си помисли дори за секунда, че този велик рицар може да се шегува. Затова само кимна и сведе очи. Пристъпи и застана до Сен Клер, прекалено объркан и несигурен, за да направи какъвто и да е опит за разговор. Юг беше на осемнадесет години, голям и силен за възрастта си и естествено неудържим и буен, но беше изпълнен с благоговение пред славата на мъжа до него, който без съмнение бе физически най-внушителният човек, когото бе срещал.

Без да погледне към кръщелника си, Сен Клер протегна ръка, докато дланта му намери тила на младежа, и го поведе внимателно напред.

– Баща ти храни големи надежди за теб. Така ми каза. – Ръката му слезе надолу по врата. – Знаеш ли това?

Юг поклати глава, преглъщайки с мъка буцата в гърлото си.

– Не, господарю – отговори, а гласът му не бе по-висок от шепот.

– Да, почти бях сигурен. Тогава да го знаеш от мен. Той много се гордее с теб. Може би повече, отколкото аз се гордея с моите синове, макар че много си ги харесвам. Но както повечето бащи, и твоят вероятно ще го каже на всеки друг и никога няма да му мине през ума да го каже на теб. Това е нещо специфично и общо за бащите, доколкото знам. Той просто предполага, че след като си негов син и приличаш толкова много на него, трябва да го знаеш... – Сен Клер спря и проницателно се вгледа в Юг. – Бил си тук и преди, нали?

Те стояха в горния край на широко мраморно стълбище, което се извиваше спираловидно от тавана и продължаваше към друго под тях. Юг кимна.

– Да, господарю. Два пъти.

– Разбира се, два пъти. Знам, но все пак. При първото ти призоваване и при първото ти повишение. Хайде сега да го направим за трети път. – Огромният мъж тръгна надолу по стълбите, а Юг го последва, като все още не можеше да повярва, че върви и говори със сир Стефан Сен Клер и че големият рицар го помни. Нямаше значение, че бяха кръстник и кръщелник. Сен Клер – един от най-известните рицари в целия Християнски свят, имаше много кръщелници, а младият Юг дьо Пейен, макар да бе посветен в рицарство преди две години, не бе направил нищо, за да се отличи от тълпата благородници или да направи спомена за себе си незабравим по някакъв начин. Макар да нямаше значение, на Юг му се щеше да вярва, че сир Стефан бе дошъл в замъка на баща му заради него, в качеството си на негов настойник за Посвещението, което му предстоеше – каквото и да се окажеше това, макар да знаеше, че големият рицар щеше да дойде така или иначе, независимо какво извинение щеше да си измисли. Той и бащата на Юг – сир Юго, баронът на Пейен, бяха близки приятели от детинство и между тях съществуваше една от онези редки връзки, които правят приятелството напълно независимо от раздялата. Вследствие на това двамата не пропускаха всяка възможност, която им се удаваше, да прекарат малко време заедно.

Последния път се срещнаха преди две години, когато сир Стефан най-неочаквано се появи в Пейен, придружен от покровителя си, който някога бе известен като Вилхелм Незаконородения, но впоследствие се бе превърнал в херцог на Нормандия, а след това и в крал на Англия под името Вилхелм Завоевателя.

Двамата велики мъже пътуваха от Нормандия към дома си в Англия и по изключение имаха време на разположение, така че кралят бе изразил желание да види фамилния дом на сир Стефан в Анжу. Пътят им минаваше близо до Пейен. Така сир Стефан доведе краля на Англия, за да се види със своя приятел барон дьо Пейен. Двамата се бяха срещали и преди, през 1066 година, когато Вилхелм победи и завзе Англия.

След това Вилхелм, известен в Англия като Уилям I, умря при нещастен случай по време на езда и короната бе наследена от един от синовете му – също Уилям, известен като Руфъс – Рижия, заради червената коса и огнения темперамент. Според новините от Англия Рижия бе тиранично чудовище, мразено от всички. Но лорд Сен Клер някак си бе успял да спечели влияние и бе приет и от сина, така както някога беше близък с бащата. Малко от любимците на стария крал бяха постигнали това.

Сега, спускайки се по стълбите рамо до рамо със Сен Клер, Юг не бе изненадан, че новият английски крал показва уважение към велия рицар, тъй като репутацията на сир Стефан Сен Клер беше безупречна, а фигурата му бе олицетворение на неговото величие. Въпреки че вървеше едно стъпало пред Юг, по-възрастният мъж го надвишаваше с почти цяла педя. На четиридесет и две години, той бе в разцвета на силите си и се извисяваше над другите не само с главата и раменете си, но и в морално отношение. И същият този човек беше тук – в Пейен, от плът и кръв, за да отдаде чест на сина на най-добрия си приятел и да превърне Посвещението на Юг в незабравим спомен. Младият рицар отлично знаеше, че това е знак за почит. Но той приемаше тази чест с известни резерви, тъй като нямаше никаква представа, нито идея какво представлява Посвещението и какво следва от него, дори и сега, когато до събирането оставаше по-малко от един ден. Единственото, което знаеше (защото му бе казано най-сериозно и убедително), бе, че макар сега това събитие да не означава нищо за него, то ще бъде изключително важно за бъдещето му.

2